Когато Страйк докуцука до офиса си през несекващата неразбория от пътните ремонтни работи, се запита дали някога отново ще види временната си секретарка след днешния ден, но всъщност се съмняваше това да се случи. Не много отдавна временният характер на уговорката им бе единственото, което го примиряваше с присъствието й, но сега вече знаеше, че тя ще му липсва. Бе отишла с него в таксито до болницата и бе увила шлифера си около кървящата му ръка.
Експлозивната публичност около ареста на Бристоу никак не бе навредила на бизнеса на Страйк. Не след дълго май наистина ще има нужда от секретарка. Ето, дори и сега, докато се качваше по стълбите бавно и мъчително, чуваше гласа на Робин, която говореше по телефона:
— … среща едва за вторник, боя се. Господин Страйк ще е зает през целия ден в понеделник… Да… непременно… Записвам ви за единайсет часа. Да. Благодаря. Дочуване.
Робин се завъртя на стола си при влизането на Страйк.
— Какво представлява Джона? — попита го тя.
— Симпатяга — отвърна Страйк, като се отпусна на издъненото канапе. — Ситуацията му е разбъркала главата. Но алтернативата бе десетте милиона да идат при Бристоу, така че ще трябва да се справи някак.
— Докато те нямаше, се обадиха трима евентуални клиенти — каза тя, — но този последният малко ме притеснява. Може да се окаже поредният журналист. Повече настояваше да обсъждаме теб, отколкото проблема му.
Вече бе имало няколко подобни обаждания. Пресата с ликуване се бе вкопчила в историята, която изобилстваше от различни гледни точки и от всичко, което репортерите обичаха най-много. Страйк беше широко застъпен в публикациите. За негова радост най-използваната снимка бе една отпреди десет години, правена още когато бе в армията. Бяха изровили обаче и снимката на рокзвездата, съпругата му и супергрупарката.
Много се изписа за полицейската некомпетентност; Карвър бе сниман забързан по улицата с развяно сако и видими петна от пот по ризата. Ала към Уордъл, красивия Уордъл, който бе помогнал на Страйк за изобличаването на Бристоу, бяха се отнесли със симпатия, особено жените журналистки. В центъра обаче отново бе Лула Ландри; всеки репортаж по случая бе придружен от снимки на мъртвия модел с нейното безупречно лице и гъвкаво изваяно тяло.
Робин говореше нещо, но Страйк не я слушаше, разсеян от пулсиращата болка в ръката и крака си.
— … всички файлове и твоя дневник. Защото сега ще ти трябва някой, няма да можеш да се справяш сам.
— Няма — съгласи се той и с мъка се изправи на крака. Възнамерявал бе да го стори по-късно, в момента на нейното тръгване, но и сегашният момент не бе с нищо по-лош от всеки друг. При това му даваше основание да се надигне от извънредно неудобното канапе. — Чуй, Робин… Все още не съм ти благодарил както трябва…
— Направи го вече — побърза да го прекъсне тя. — В таксито, на път за болницата. Но и без това няма нужда. Беше удоволствие за мен. Влюбена бях в тази работа.
Той вече куцукаше към вътрешния кабинет и не улови трепването в гласа й. Подаръкът беше скрит на дъното на войнишката му торба. Беше много лошо опакован.
— Заповядай — каза той. — Това е за теб. Без помощта ти никога не бих се справил.
— О! — промълви задавено Робин и Страйк бе едновременно трогнат и леко изплашен, когато видя по бузите й да се стичат сълзи. — Не биваше…
— Отвори го у дома — каза той, но твърде късно. Пакетът буквално сам се разпадаше в ръцете й. От хартията се плъзна нещо отровнозелено и падна на бюрото пред нея. Тя ахна.
— О… божичко… Корморан…
Тя вдигна пред себе си роклята, която бе пробвала и харесала толкова много във „Вашти“, и го погледна над нея с порозовяло лице и блеснали очи.
— Не можеш да си позволиш това!
— Напротив, мога — отвърна той и се облегна на преградната стена, защото така му бе малко по-удобно от седенето на канапето. — Ето че заприижда работа. Ти беше невероятна. В новата ти служба са щастливци, че ще те имат.
Тя трескаво бършеше очи с ръкава на блузата си. От устата й се изтръгна хлипане и няколко неразбираеми думи. Посегна на сляпо към хартиените кърпички, които бе купила от парите за дребни разходи в очакване на още клиентки като госпожа Хук, издуха носа си, изтри очите си, поглади зелената рокля, прехвърлена върху скута й, и промълви:
— Не искам да ходя там!
— Не си ми по джоба, Робин — с равен глас изрече той.
Не че и сам не бе мислил по този въпрос. Предишната нощ лежа буден на походното легло и правеше пресмятания, като се опитваше да излезе с оферта, която да не изглежда обидна на фона на заплатата, предлагана от медийната консултантска фирма. Не беше възможно. Нямаше как да отлага повече изплащането на най-големия от заемите си. Очакваше го увеличение на наема, а и трябваше да си намери място за живеене извън офиса. Макар изгледите в близък план да се бяха подобрили, общата картина изглеждаше несигурна.
— Не очаквам да ми плащаш каквото биха ми давали те — глухо изрече Робин.
— Аз не мога дори да се доближа до сумата — отвърна Страйк.
(Ала тя бе наясно с финансовото състояние на Страйк почти толкова, колкото той самият, и вече имаше представа колко може да очаква. Предишната вечер, когато Матю я завари обляна в сълзи при перспективата да напусне, тя му бе назовала цифрата на възможно най-добрата оферта на Страйк.
— Ама той нищо не ти е предложил още, нали? — възрази Матю.
— Не е, но ако предложи…
— От теб зависи — сухо каза Матю. — Ти сама си решаваш.
Знаеше, че Матю не иска тя да остане там. Седял бе с часове в болницата, докато шиеха Страйк, в очакване да отведе Робин у дома. Казал й бе, доста официално, че се е справила много добре, като е проявила инициатива, ала оттогава се държеше отчуждено и с леко неодобрение, особено когато приятелите им я разпитваха възбудено за подробности по случая, толкова широко отразен в пресата.
Но Матю непременно щеше да хареса Страйк, ако се запознаеше с него. А и самият Матю бе казал, че от нея зависи как ще постъпи…)
Робин се стегна, издуха си отново носа и назова със спокойствие, леко подронено от изхълцването й, цифрата, при която би останала на драго сърце.
На Страйк му бяха нужни няколко секунди, преди да отговори. Той можеше да си позволи тъкмо толкова, колкото тя предлагаше. За такава цена никога не би намерил друга като нея. Имаше само една мъничка капчица катран в меда…
— С толкова мога да се справя — отвърна той. — Да, по силите ми е да плащам такава сума.
Телефонът иззвъня. Сияеща срещу него, тя го вдигна и възторгът в гласа й бе такъв, сякаш от дни с нетърпение бе очаквала това обаждане.
— О, здравейте, господин Гилеспи! Как сте? Господин Страйк току-що ви изпрати чек, лично го пуснах в пощата сутринта… Цялата вноска, да, че и малко отгоре… О, не, господин Страйк е категоричен, че иска да си плати заема… Е, много мило от страна на господин Рокъби, но господин Страйк предпочита да плати. Надява се, че ще може да изчисти цялата сума в рамките на няколко месеца…