Не че и сам не бе мислил по този въпрос. Предишната нощ лежа буден на походното легло и правеше пресмятания, като се опитваше да излезе с оферта, която да не изглежда обидна на фона на заплатата, предлагана от медийната консултантска фирма. Не беше възможно. Нямаше как да отлага повече изплащането на най-големия от заемите си. Очакваше го увеличение на наема, а и трябваше да си намери място за живеене извън офиса. Макар изгледите в близък план да се бяха подобрили, общата картина изглеждаше несигурна.
— Не очаквам да ми плащаш каквото биха ми давали те — глухо изрече Робин.
— Аз не мога дори да се доближа до сумата — отвърна Страйк.
(Ала тя бе наясно с финансовото състояние на Страйк почти толкова, колкото той самият, и вече имаше представа колко може да очаква. Предишната вечер, когато Матю я завари обляна в сълзи при перспективата да напусне, тя му бе назовала цифрата на възможно най-добрата оферта на Страйк.
— Ама той нищо не ти е предложил още, нали? — възрази Матю.
— Не е, но ако предложи…
— От теб зависи — сухо каза Матю. — Ти сама си решаваш.
Знаеше, че Матю не иска тя да остане там. Седял бе с часове в болницата, докато шиеха Страйк, в очакване да отведе Робин у дома. Казал й бе, доста официално, че се е справила много добре, като е проявила инициатива, ала оттогава се държеше отчуждено и с леко неодобрение, особено когато приятелите им я разпитваха възбудено за подробности по случая, толкова широко отразен в пресата.
Но Матю непременно щеше да хареса Страйк, ако се запознаеше с него. А и самият Матю бе казал, че от нея зависи как ще постъпи…)
Робин се стегна, издуха си отново носа и назова със спокойствие, леко подронено от изхълцването й, цифрата, при която би останала на драго сърце.
На Страйк му бяха нужни няколко секунди, преди да отговори. Той можеше да си позволи тъкмо толкова, колкото тя предлагаше. За такава цена никога не би намерил друга като нея. Имаше само една мъничка капчица катран в меда…
— С толкова мога да се справя — отвърна той. — Да, по силите ми е да плащам такава сума.
Телефонът иззвъня. Сияеща срещу него, тя го вдигна и възторгът в гласа й бе такъв, сякаш от дни с нетърпение бе очаквала това обаждане.
— О, здравейте, господин Гилеспи! Как сте? Господин Страйк току-що ви изпрати чек, лично го пуснах в пощата сутринта… Цялата вноска, да, че и малко отгоре… О, не, господин Страйк е категоричен, че иска да си плати заема… Е, много мило от страна на господин Рокъби, но господин Страйк предпочита да плати. Надява се, че ще може да изчисти цялата сума в рамките на няколко месеца…
Час по-късно Страйк седеше на твърдия пластмасов стол в Центъра за пациенти с ампутации с протегнат пострадал крак и разсъждаваше по въпроса дали ако бе знаел, че Робин ще остане, пак би й купил зелената рокля. Убеден беше, че подаръкът няма да зарадва Матю, особено като я видеше облечена в нея и узнаеше, че я бе пробвала пред Страйк.
С въздишка той посегна към брой на списание „Частен детектив“, лежащо на масичката до него. Когато консултантът го повика, първия път Страйк не се отзова; бе погълнат от материал, изпъстрен с примери за репортерски изцепки, свързани със случая, разрешен от него и Робин. Толкова много рубрики правеха паралел с Каин и Авел, че списанието бе пуснало отделна статия, посветена на това.
— Господин Стрик? — извика консултантът за втори път. — Господин Камерън Стрик?
Той вдигна глава с усмивка.
— Страйк — изрече отчетливо. — Името ми е Корморан Страйк.
— О… моля за извинение… насам…
Докато Страйк куцукаше зад лекаря, една фраза изплува от подсъзнанието му, фраза, която бе прочел дълго преди да види за пръв път мъртво тяло, преди да се възхищава на водопад в африканските планини, преди да наблюдава лицето на убиец, рухващ при осъзнаването, че е хванат.
Аз се превърнах в име.
— На масата, моля, и свалете протезата.
Откъде се бе появила тази фраза? Страйк лежеше върху масата и се мръщеше срещу тавана, без да обръща внимание на консултанта, който, сведен над остатъка от крака му, тихо си мърмореше нещо и опипваше внимателно.
На Страйк му отне минути да си припомни стиховете, запаметени толкова отдавна.