(превод Г. Батаклиев)
1
— „При всичките галони изразходвано печатарско мастило и всичките часове телевизионни интервюта, посветени на смъртта на Лула Ландри, рядко е бивал задаван въпросът: Какво ни засяга нас?
Тя беше красива, без съмнение, а всеизвестно е, че хубавите момичета увеличават продажбата на вестниците, още от времето, когато Дейна Гибсън е започнала да пуска в «Нюйоркър» скиците си на сирени с морно притворени клепачи.
Също така беше и чернокожа или по-скоро с прекрасния цвят на кафе с мляко, а това, както често ни се повтаря, представлява прогрес в една индустрия, интересуваща се предимно от повърхността. (Аз лично храня съмнения: Да не би пък цветът «кафе с мляко» просто да е бил модният за сезона? Нима видяхме внезапен прилив на чернокожи в този сектор, тръгнали по стъпките на Ландри? Успехът й промени ли радикално представата ни за женска красота? Надминават ли черните кукли «Барби» белите по продажби?)
Близките и приятелите на истинската Ландри от плът и кръв естествено са покрусени и имат най-искрените ми съболезнования. Ала ние, четящата публика и зрителската аудитория, не изпитваме лична скръб, за да ставаме свидетели на тези прекалености. Млади жени умират всеки ден при «трагични» обстоятелства (което ще рече не по естествени причини): при автомобилни катастрофи, от свръхдоза, а понякога и защото се погубват от глад, за да постигнат фигура, каквато демонстрират Ландри и другите от бранша. Отделяме ли на тези момичета повече от мимолетна мисъл, когато обръщаме страницата и мигом забравяме обикновените им лица?“
Робин направи пауза, за да отпие от кафето си и да прочисти гърлото си.
— Дотук само лицемерна набожност — промърмори Страйк.
Той седеше в ъгъла на бюрото на Робин и слагаше снимки в отворена папка, като номерираше всяка една и правеше описание на предмета й в индекс на гърба. Робин продължи да чете от монитора на компютъра си оттам, където бе спряла:
— „Прекомерният ни интерес и дори скръб подлежат на изследване. Смело може да се твърди, че до момента, в който Ландри предприе фаталния си скок, десетки хиляди жени биха искали да са на нейното място. Хлипащи момичета положиха цветя под балкона на пентхауса на Лула Ландри, струващ четири и половина милиона лири, след като пребитото й от падането тяло бе отнесено. Дали поне една млада жена, мечтаеща за таблоидна слава като модел, е била разколебана в амбицията си вследствие на издигането и жестокото сгромолясване на Лула Ландри?“
— Хайде стига бе! — подхвърли Страйк. — За нея говоря, не за теб — побърза да добави. — Жена го е писала, нали?
— Да, някоя си Мелани Телфорд — отвърна Робин, като се върна в началото, за да му покаже снимката на попрезряла блондинка с масивна челюст. — Да спра ли дотук?
— Не, не, чети.
Робин още веднъж прочисти гърлото си и продължи:
— „Отговорът със сигурност е не.“ Това беше по повод мечтаещите да са модел, които не са се отказали.
— Да, схванах.
— Така… „Сто години след Емелин Панкхърст поколение пубертетки най-силно от всичко желаят да бъдат сведени до статута на хартиена кукла, на плосък аватар, чиито превърнати в легенда приключения прикриват толкова силен душевен смут и такова отчаяние, че да се хвърли от прозорец на третия етаж. Привидността е всичко: дизайнерът Ги Соме побърза да уведоми пресата, че тя е скочила облечена в една от неговите рокли, и въпросният модел се разпродаде за двайсет и четири часа след смъртта й. Каква по-добра реклама от това, че Лула Ландри е избрала да се срещне със Създателя в творение на Соме?
Не, ние не оплакваме загубата на младата жена, защото за нас тя не бе по-реална от образите на момичетата «Гибсън», излезли изпод перото на Дейна. Скърбим за физическия образ по таблоидите и кориците на модните списания; образ, който ни продаваше дрехи, чанти и представата за знаменитост, чийто край показа, че е безсъдържателна и преходна като сапунен мехур. Онова, което ни липсва в действителност, стига да сме достатъчно честни да си го признаем, са забавните гротескни прояви на тази повърхностна лудетина, чието съществуване от комиксов тип с постоянните наркомански изпълнения, с предизвикателното поведение, красивите дрешки и опасен приятел, с когото ту се събираха, ту се разделяха, го няма вече, за да ни развлича.
Погребението на Ландри бе широко отразено (също като сватбите на прочутите) от долнопробни списания, които се хранят от къпещите се в слава и чиито издатели със сигурност ще скърбят за смъртта й по-дълго от повечето от нас. Бе ни позволено да зърнем известни личности, облени в сълзи, но на семейството й бе отредена най-малката от всичките снимки: оказали се изненадващо нефотогенични, ти да видиш!