Информацията излезе незабавно на екрана с черно-бяла снимка в началото — беше на мъжа, прочут в продължение на четири десетилетия. Имаше слабо и издължено лице като на Арлекин и безумни очи, лесни за карикатура, които изглеждаха леко разногледи поради кривото примижаване; явно ревейки в микрофона, устата му бе широко отворена, по челото му струеше пот, а косата му се бе разхвърчала.
Джонатан Ленърд (Джони) Рокъби, роден на първи август 1948 година, е водещ вокал на рокгрупата от 70-те години „Дедбийтс“, член на Рокендрол залата на славата, многократен носител на „Грами“…
Страйк въобще не приличаше на него; единственото бегло сходство беше в нееднаквите очи, което при Страйк беше временно състояние.
Робин премина по-надолу.
… мултиплатинения албум „Задръж го у себе си“ от 1975 година. Чупещото рекорди турне в Америка е прекъснато от обиск за наркотици в Ел Ей, в резултат на който китаристът Дейвид Кар е арестуван…
И още по-надолу, докато стигна до „Личен живот“.
Рокъби се е женил три пъти: за колежката си от художествения институт Шърли Мъленс (1969–1973), от която има една дъщеря — Мейми; за модела, актриса и активистка на движението за човешки права Карла Астолфи (1975–1979), от която има две дъщери — телевизионната водеща Габриела Рокъби и дизайнера на бижута Даниела Рокъби — и за филмовия продуцент Джени Греъм (1981 — до наши дни), от която има двама синове — Едуард и Ал. Рокъби има още една дъщеря — Прудънс Донливи — от връзката си с актрисата Линдзи Фантроуп, и син — Корморан, от Леда Страйк, супергрупарката от 70-те години.
От вътрешния кабинет зад Робин се раздаде пронизителен писък. Тя скочи на крака, а столът й се плъзна на колелцата си встрани от нея. Писъкът стана още по-силен и остър. Робин изтича през приемната и отвори междинната врата.
Госпожа Хук, свалила оранжевото палто и лилавата барета и останала по широка туника на цветя, подобна на манта за занимания по грънчарство, и сини джинси, се бе хвърлила на врата на Страйк и го удряше с юмруци по гърдите, като в същото време издаваше звуци, подобни на кипнал чайник. Периодично писъкът прозвучаваше отново, сякаш й бе нужно да поеме въздух, за да не се задуши.
— Госпожо Хук! — извика Робин и я сграбчи изотзад за ръцете над лактите, усещайки изобилната и отпусната плът, в опит да освободи Страйк от необходимостта да приложи сила, за да я откъсне от себе си. Ала госпожа Хук се оказа доста по-яка, отколкото изглеждаше. Макар да поспираше, за да диша, тя продължаваше да налага Страйк, докато накрая, оставен без избор, той хвана и двете й китки и ги задържа.
В този момент госпожа Хук се изтръгна от хлабавата му хватка и се хвърли към Робин с вой като на куче.
Като потупваше ридаещата жена по гърба, Робин я поведе лека-полека към приемната.
— Успокойте се, госпожо Хук — говореше й утешително тя, като я настаняваше на канапето. — Ей сега ще ви дам чаша чай. Успокойте се.
— Много съжалявам, госпожо Хук — изрече официално Страйк от прага на кабинета си. — Никога не е лесно да се приеме подобна новина.
— Мислех, че е Валъри — изплака госпожа Хук, като захлупи разчорлената си глава в шепите си и се заклати напред-назад върху скърцащото канапе. — Мислех, че е Валъри, а не… не моята… моята собствена сестра.
— Ще направя чай — прошепна Робин поразена.
Почти беше стигнала с чайника до вратата, когато си спомни, че е оставила биографичната справка за Джони Рокъби на монитора на компютъра. Щеше да изглежда много странно, ако се втурнеше обратно да я изчисти посред цялата тази криза, затова продължи навън с надеждата Страйк да е твърде ангажиран с госпожа Хук, за да забележи.
На госпожа Хук й отне още четирийсет минути да изпие втората си чаша чай и да похаби в бърсане на сълзите си половината от ролката тоалетна хартия, която Робин й беше донесла от тоалетната на стълбищната площадка. Най-после тя си тръгна, стиснала папката с изобличаващите снимки и със списъка, отбелязващ времето и мястото, където са направени; гърдите й се издигаха и спускаха и тя все още бършеше очи.
Страйк изчака, докато тя стигна до края на улицата, след което излезе с бодро тананикане да купи сандвичи за себе си и за Робин. Изядоха ги с голямо удоволствие на нейното бюро. Беше най-приятелският жест, който й бе правил през цялата им седмица заедно и Робин беше сигурна, че се дължи на предвкусваната радост, че скоро ще се отърве от нея.