— Нали знаеш, че днес следобед отивам да се срещна с Дерик Уилсън? — попита той.
— Охранителят, който имал диария? — пожела да уточни Робин. — Да.
— Вече няма да си тук, когато се върна, така че ще ти подпиша картата за работното време, преди да изляза. И да знаеш, много ти благодаря за…
Страйк посочи с брадичка вече празното канапе.
— О, няма защо. Горката жена.
— Да. Но поне вече разполага с нужните доказателства срещу него. И още — продължи той, — благодаря ти за всичко, което свърши тази седмица.
— Това ми е работата — отвърна с безгрижен тон Робин.
— Де да можех да си позволя секретарка… Но тъй или иначе ти ще стигнеш до поста лична секретарка на някой мастит бизнесмен и ще получаваш голяма заплата.
Робин изпита смътна обида.
— Не такава работа ми е по сърце — каза тя.
Настъпи леко напрегнато мълчание.
Страйк водеше малка вътрешна борба. Перспективата бюрото на Робин да остане празно от следващата седмица не беше весела. Приятно му бе нейното ненатрапчиво присъствие, намираше компетентността й за освежаваща, но щеше да е признак на жалка слабост, а и разточителство да плаща за компания, сякаш е някой богат и неуравновесен викториански магнат. Агенция „Временни кадри“ вземаше огромни комисиони; Робин беше лукс не по джоба му. Фактът, че не го беше питала за баща му (защото Страйк видя справката от Уикипедия за Джони Рокъби на монитора), я издигна в очите му, тъй като показваше необичаен самоконтрол, а това бе мярката, по която той често съдеше за новите си познати. Ала качествата й не променяха суровата реалност: тя трябваше да си иде.
Само дето изпитваше към нея чувство, близко до онова към змията, която на единайсетгодишна възраст бе успял да улови в гората Тривейлър, като след това дълго бе умолявал леля си Джоун да му позволи да я задържи.
— Е, аз ще тръгвам — каза, след като подписа картата за работното й време и изхвърли опаковките от сандвичите и празната бутилка от вода в кошчето за отпадъци под бюрото й. — Благодаря за всичко, Робин. Успех в намирането на работа.
Взе си палтото и излезе през стъклената врата.
На стълбищната площадка, точно на мястото, където едва не я бе убил, но и спасил, рязко спря. Инстинктът го глождеше като досадно куче.
Стъклената врата зад гърба му се отвори и той се обърна. Робин стоеше насреща му с порозовяло лице.
— Вижте — каза му тя, — може да се разберем помежду си. Ще изолираме агенцията и ще ми плащате директно.
Той се поколеба.
— Агенциите за кадри не обичат това. Ще те изключат от списъка си.
— Няма значение. Имам три интервюта за постоянна работа другата седмица. Ако се съгласите да отида на тях в работно време…
— Няма проблем — бързо отвърна той, преди да е успял да се спре.
— Ами добре тогава, мога да остана още една или две седмици.
Пауза. Разумът влезе в кратка и ожесточена схватка с инстинкта и симпатията и беше преборен.
— Да… добре. В такъв случай би ли се опитала отново да се свържеш с Фреди Бестигуи?
— Да, разбира се — отговори Робин, като прикри ликуването си с преувеличено спокоен професионализъм.
— До понеделник следобед тогава.
За пръв път се осмели да й отправи усмивка. Може би трябваше да се ядоса на себе си, но Страйк излезе навън в студения ранен следобед без съжаление, а напротив — със странно чувство за подновен оптимизъм.
6
Веднъж Страйк се беше опитал да преброи училищата, които беше посещавал в детството си, и стигна до цифрата седемнайсет с подозрението, че беше пропуснал две-три. Не включваше краткия период на предполагаемото домашно обучение през двата месеца, докато живееха с майка му и полусестра му като самонастанени в жилище на Атлантик Роуд в Брикстън. Тогавашният приятел на майка му, бял музикант растафарианец, прекръстил се на Шумба, беше на мнение, че училищната система налага патриархални и материалистични ценности, с каквито доведените му деца не бива да бъдат омърсявани. Основният урок, който Страйк усвои през двата месеца домашно обучение, провеждано от мъжа, беше, че канабисът, дори да се приема по ритуален и духовен начин, прави употребилия го унил и параноичен.