Очевидно очакваше Страйк да знае кой е той.
— Кой? — попита Страйк.
— Кийрън Коловас-Джоунс. Беше постоянният шофьор на Лула. И той също иска да говори с теб.
— Добре, чудесно — отвърна Страйк. — Кога ще дойде?
— Не знам, на работа е. Но ако може, ще намине.
Сервитьорката постави керамична чаша чай пред Страйк, той й благодари и щракна химикалката си в готовност да записва. Преди да е успял да попита нещо, Уилсън каза:
— Бивш военен си, както разбрах от господин Бристоу.
— Да — потвърди Страйк.
— Племенникът ми е в Афганистан — съобщи Уилсън. — В провинция Хелманд.
— В какви части?
— Свързочните — отвърна Уилсън.
— От колко време е там?
— От четири месеца. Майка му сън не я лови — сподели Уилсън. — Ти как така напусна армията?
— Кракът ми беше отнесен — отговори Страйк с непривична откровеност.
Бе само част от истината, но най-лесната, която бе възможно да довери на непознат. Можеше да остане, проявили бяха голямо желание да го задържат, но загубата на прасеца и стъпалото просто изпревари решението, което зрееше у него през последните две години. Знаеше, че приближава личната му повратна точка, онзи момент, в който, ако не си тръгнеш, после ще ти е трудно да го направиш, а и да се приспособиш към цивилния живот. Армията оформя личността ти почти неусетно през годините, свежда съществуването ти до повърхностно подчинение, което прави по-лесно повличането ти от приливната вълна на военния живот. Страйк никога не се бе потопил напълно в него и предпочете да напусне, преди това да се случи. И все пак си спомняше Отдела за специални разследвания с приятно чувство, непомрачено от загубата на половината крайник. Би се радвал, ако можеше да си припомня и Шарлот с подобна неусложнена обич.
Уилсън прие обяснението на Страйк с бавно кимване.
— Лоша работа — изрече с плътния си глас.
— Размина ми се леко в сравнение със съдбата на други.
— Да. Едно момче от взвода на племенника ми загина при взрив преди две седмици.
Уилсън отпи от чая си.
— Как се разбирахте с Лула Ландри? — попита Страйк, приготвил писалката. — Често ли я виждаше?
— Само като влизаше и излизаше от сградата. Винаги казваше „здравей“, „моля“ и „благодаря“, а повечето от тия богати негодници не благоволяват да го правят — лаконично отвърна Уилсън. — Най-дългият разговор, който сме имали, беше за Ямайка. Щеше да ходи там по работа. Питаше ме къде да отседне, как е там. Аз пък взех от нея автограф за племенника си Джейсън, за рождения му ден. Накарах я да подпише една картичка и я пратих в Афганистан. Случи се три седмици, преди тя да умре. Всеки път като я видех след това, питаше за Джейсън по име. Харесвах я заради това. Отдавна работя като охранител. Нагледах се на хора, които очакват да се изложиш на куршум заради тях, а не си правят труда да ти запомнят името. Да, тя беше свястна.
Пристигнаха паят и картофеното пюре на Страйк, изпускащи пара. Вгледани в препълнената чиния, двамата мъже им отдадоха миг на почтително мълчание. Устата на Страйк се напълни със слюнки, той взе ножа и вилицата си и любезно върна Уилсън към разговора:
— Би ли ми разказал какво се случи в нощта, когато Лула умря? В колко часа излезе?
Пазачът замислено почеса ръката си, като вдигна ръкава на фланелката. Страйк забеляза татуировката: кръстове и инициали.
— Трябва да минаваше седем вечерта. Беше с приятелката си Киара Портър. Като се приближаваха към вратата, влезе господин Бестигуи. Запомних го, защото той каза нещо на Лула, не чух какво. Но на нея не й хареса, пролича си по изражението й.
— Какво беше изражението й?
— Обидено — отвърна Уилсън, готов с отговора. — После видях на монитора как Лула и Портър се качиха в колата. Имаме камера над вратата. Свързана е с монитора на рецепцията, та да виждаме кой звъни, за да влезе.
— Тя прави ли записи? Може ли да ги видя?
Уилсън поклати глава.
— Господин Бестигуи беше против да има такова нещо на вратата. Никакви записващи устройства. Той пръв си купи апартамент още преди всички да са довършени, така че имаше думата при уговорките.
— Значи камерата е просто една високотехнологична шпионка?
Уилсън кимна. Фин белег преминаваше от под лявото му око до средата на скулата.
— Да. И така видях момичетата да се качват в колата. Кийрън, човекът, дето ще дойде, не я возеше онази вечер. Той трябваше да вземе Дийби Мак.