— Другите пазачи разбираха ли се с Лула?
— Да, и те ще ти кажат същото като мен. Добро момиче.
— Друг работи ли там?
— Имаме две чистачки полякини. И на двете им куца английският. Няма да измъкнеш много от тях.
Докато драскаше в тефтера, задигнат заедно с още няколко при едно от последните си посещения при Алдършот от Отдела за специални разследвания, Страйк си каза, че показанията на Уилсън са с необичайно добро качество — стегнати, прецизни, и говореха за наблюдателност. Много малко хора отговаряха на въпроса, който им е поставен. Още по-малко умееха да организират отговорите си така, че да не се налагат допълнителни въпроси, с които да бъде измъквана информация. Страйк бе свикнал да поема ролята на археолог сред руините на хорската травмирана памет; станал бе душеприказчик на гангстери; беше заплашвал ужасените, подмамвал опасните и залагал капани на хитрите. Никое от тези умения не му бе нужно с Уилсън, чиито сведения бяха едва ли не безпредметни в това излишно разследване, предизвикано от параноята на Джон Бристоу.
И все пак Страйк имаше неизличимия навик да бъде щателен. Не би му и хрумнало да си спести нещо в разговора, също както не би му дошло наум да прекара деня в пушене по долни гащи на походното си легло. Поради природната си склонност, а и защото така бе обучен — че дължи уважение колкото на клиента, толкова и на себе си, той продължи да действа с онази педантичност, която в армията му бе спечелила едновременно почести и неприязън.
— Може ли за малко да се върнем назад и да поговорим за деня преди смъртта й? В колко часа ти отиде на работа?
— В девет както винаги. Поех смяната от Колин.
— Водите ли дневник кой влиза в сградата и кой излиза от нея?
— Да, записваме и пристигащите, и тези, които си отиват, без обитателите. Дневникът стои на рецепцията.
— Спомняш ли си кой влезе и кой излезе през онзи ден?
Уилсън се поколеба.
— Джон Бристоу е дошъл при сестра си рано сутринта, нали? — подсказа му Страйк. — Но тя ти е поръчала да не го пускаш горе.
— Казал ти е значи — с известно облекчение рече Уилсън. — Да, вярно така ми поръча. Но ми стана жал за човека. Носеше договор, който да й върне, тревожеше се по този повод, така че го пуснах да се качи.
— Някой друг да е влизал в сградата?
— Да, Лешчинска вече беше там. Тя е една от чистачките. Винаги пристига в седем, миеше стълбите, когато застъпих. Не се появи никой друг, преди да дойде човекът от охранителната компания, за да извърши проверка на алармените инсталации. Това се прави на всеки шест месеца. Влезе някъде към девет и четирийсет.
— Ти познаваше ли човека от охранителната фирма?
— Не, беше нов. Много млад. Все различни изпращат. Госпожа Бестигуи и Лула още си бяха у дома, така че го пуснах в средния апартамент и му показах къде е контролният панел. Лула излезе, докато още бях вътре и показвах на техника електрическото табло и паникбутоните.
— Видя ли я да излиза?
— Да, мина покрай отворената врата.
— Поздрави ли те?
— Не.
— Каза, че обикновено го прави.
— Мисля, че не ме забеляза. Изглеждаше забързана. Щеше да ходи при болната си майка.
— Откъде знаеш, щом не те е заговорила?
— Научих — гласеше краткият отговор на Уилсън. — След като показах на човека от охранителната фирма кое къде е, се върнах обратно долу, а щом госпожа Бестигуи излезе, го пуснах в техния апартамент да им прегледа системата. Нямаше нужда да съм край него, разположението на бушоните и паникбутоните е едно и също във всички апартаменти.
— Къде беше господин Бестигуи?
— Вече беше отишъл на работа. Всяка сутрин излиза в осем часа.
Трима мъже с каски и флуоресцентни жълти якета влязоха в кафенето и седнаха на съседната маса с вестници под мишница и изкаляни работни ботуши.
— Според теб по колко време отсъстваше от рецепцията всеки път, когато придружаваше техника по алармите?
— Може би пет минути за средния апартамент и по минута за другите два — отговори Уилсън.
— Кога си тръгна той?
— В късния предобед, не си спомням точния час.
— Но си сигурен, че си е тръгнал?
— О, да.
— Други посетители имаше ли?
— Пристигнаха няколко доставки, но беше спокойно в сравнение с другите дни от седмицата.