— Преди това е било оживено, така ли?
— Да, постоянно влизаха и излизаха хора заради пристигането на Дийби Мак от Ел Ей. Хора от продуцентската компания на няколко пъти се качваха в апартамент две, за да проверят дали е готов за него, да заредят хладилника и прочие.
— Можеш ли да си спомниш доставките от онзи ден?
— Пакети за Мак и Лула. И рози. Помогнах на човека да ги качи, защото букетът беше огромен. — Уилсън разпери ръце да покаже обема му. — Имаше и ваза, поставихме я на масичката в антрето на апартамент две. Същата онази, която после се разби на пода.
— Каза, че си имал неприятности по този повод.
— Господин Бестигуи ги беше изпратил за Дийби Мак и като чу, че са били съсипани, направо кипна. Разкрещя се като луд.
— Кога беше това?
— Още докато полицаите бяха там. Когато се мъчеха да разпитат съпругата му.
— Жена е намерила смъртта си пред предните му прозорци, а той се е разстроил, защото някой е съсипал цветята му?
— Да — вдигна рамене Уилсън. — Такъв си е той.
— Познава ли Дийби Мак?
Уилсън отново вдигна рамене.
— Рапърът изобщо дойде ли в този апартамент?
— След като си бяхме направили целия този труд, отиде в хотел.
— Колко време отсъства от мястото си, когато се качи да помогнеш в поставянето на розите в апартамент две?
— Може би пет минути, най-много десет. След това цял ден бях на поста си.
— Спомена пакети за Мак и Лула.
— Да, от някакъв дизайнер, но ги дадох на Лешчинска да ги остави в апартаментите. Бяха дрехи за него и ръчни чанти за нея.
— И, доколкото знаеш, всеки, който е влязъл този ден, отново е излязъл?
— О, да — потвърди Уилсън. — Всичко е записано в дневника на рецепцията.
— Колко често се сменя кодът за достъп на входната врата?
— Беше сменен след смъртта й, защото докато приключат разследването, половината централно управление на полицията го научи — каза Уилсън. — Но преди това не беше сменян цели три месеца.
— Би ли ми казал какъв беше?
— Деветнайсет шейсет и шест — отвърна Уилсън.
— Мислиш ли, че са го знаели и други освен живеещите тук?
— Да — каза Уилсън. — Маклауд често мърмореше по този въпрос. Настояваше да се смени.
— Колко души според теб са знаели кода, преди Лула да умре?
— Не чак толкова много.
— Доставчици? Пощальони? Отчитащият газта?
— На такива винаги ние им отваряме с бутона. Обитателите обикновено не използват панела, защото ги виждаме на камерата и им отваряме. Панелът е там само за случаите, когато никой не е на рецепцията. Понякога сме в задната стаичка или помагаме за нещо по етажите.
— И всички апартаменти имат индивидуални ключове?
— Да, и индивидуални алармени системи.
— Тази на Лула включена ли беше?
— Не.
— А басейнът и фитнес залата? Те оборудвани ли са с аларма?
— Само с ключове. Всеки, живеещ в сградата, получава комплект ключове за басейна и фитнес залата заедно с тези за апартамента си, а също и ключ за вратата, водеща към подземния гараж. Неговата врата е снабдена с аларма.
— Тя включена ли беше?
— Не знам, не бях там, когато са правили огледа. Би трябвало да е била. Човекът от охранителната фирма провери всички аларми сутринта.
— Всички тези врати заключени ли бяха в онази нощ?
Уилсън се поколеба.
— Не всички. Вратата към басейна беше отключена.
— Някой беше ли го използвал през деня?
— Не, доколкото знам.
— Колко дълго е стоял отворен?
— Не знам. Колин дежури предишната нощ. Той трябва да го е проверил.
— Добре — рече Страйк. — Помислил си, че мъжът, когото е чула госпожа Бестигуи, е Дъфийлд, защото си ги чул да се карат и преди. Кога беше това?
— Малко преди да се разделят, около два месеца преди Лула да умре. Тя го беше изхвърлила от апартамента си, а той думкаше по вратата, риташе я и наричаше момичето с мръсни думи. Качих се горе, за да го изведа.
— Приложи ли сила?
— Не се наложи. Като ме видя, взе си нещата, тъй като тя беше изхвърлила след него якето и обувките му, и сам си тръгна. Беше дрогиран — поясни Уилсън. — С оцъклени очи, изпотен, с мръсна тениска, оповръщана отпред. Не разбирах какво виждаше тя у него… А, ето го и Кийрън — добави той с по-бодър тон. — Шофьорът на Лула.