Един оплешивяващ мъж се появи в кабинката зад гърба на жената.
— Аз съм частен детектив — каза Страйк, повишавайки глас, и мъжът погледна към него с интерес. — Ето визитката ми. Нает съм от брата на Лула Ландри и трябва да поговоря с…
— О, търсите Рошел ли? — попита плешивият, като се приближи до решетката. — Няма я тук, приятел. Замина си.
Колежката му, очевидно раздразнена от неговата готовност да говори със Страйк, напусна мястото си на гишето и изчезна от поглед.
— Кога се случи това?
— Преди седмици. Минаха два месеца дори.
— Имате ли представа къде е отишла?
— Никаква. Сигурно пак нощува където й падне. Идва тук и си отива на няколко пъти. Мъчно момиче е тя. Има психични отклонения. Кариан може да знае нещо за нея, почакайте. Кариан! Хей! Кариан!
Безкръвното момиче с херпеса на устната се прибра от слънчевата улица с присвити очи.
— К’во?
— Да си виждала Рошел?
— Че що ми е да я виждам тая мърла?
— Значи не си я виждала? — попита плешивият.
— Не съм. Имаш ли цигара?
Страйк й даде една и тя я пъхна зад ухото си.
— Някъде наблизо се мотае. Джанин я видяла — каза Кариан. — Рошел викаше, че имала апартамент, лъжкинята недна. Че Лула Ландри й оставила всичко. Ама не. За какво ти е Рошел? — попита тя Страйк и беше очевидно, че се чуди дали не може да изкара някакви пари от него.
— Искам да я попитам разни неща.
— За какво?
— За Лула Ландри.
— О… — рече Кариан и пресметливите й очи засвяткаха. — Не бяха кой знае какви дружки. Не й вярвай за всичко на Рошел, тя лъже.
— За какво лъже? — попита Страйк.
— За всичко. Сигурно е задигнала половината вещи, за които разправяше, че Ландри й ги е купила.
— Хайде стига, Кариан — меко я смъмри мъжът. — Те наистина бяха приятелки — обърна се той към Страйк. — Ландри идваше тук и я вземаше с колата си. И това създаваше известно напрежение. — Той стрелна с поглед Кариан.
— Не и от мен — тросна се Кариан. — Тая Ландри беше една излязла от калта кучка. И не беше чак толкова хубава.
— Рошел ми е казвала, че има леля в Килбърн — каза плешивият мъж.
— Ама не се разбира с нея — намеси се момичето.
— Имате ли име и адрес на лелята? — попита Страйк, но и двамата поклатиха глави. — Как е фамилията на Рошел?
— Нямам представа. А ти, Кариан? Повечето хора тук ги знаем само по малко име — каза той на Страйк.
Не успя да измъкне много повече от тях. Последния път Рошел бе останала в приюта повече от два месеца. Плешивият беше чувал, че посещавала амбулаторна клиника в Сейнт Томас за известно време, но не знаеше дали ходи още там.
— Имаше пристъпи на психоза. Много лекарства пие.
— Не й мигна окото, когато Лула умря — изтърси неочаквано Кариан. — Все тая й беше.
И двамата мъже я погледнаха. Тя сви рамене като човек, изрекъл гласно нелицеприятна истина.
— Ако Рошел се появи, бихте ли й предали да ми се обади? — помоли ги Страйк и им даде по една от визитките си. Те ги разгледаха с интерес.
Докато вниманието им бе ангажирано с тях, той сръчно измъкна през малкия отвор в решетката броя на „Нюз ъв дъ Уърлд“ на жената с дъвката и го пъхна под мишницата си. После весело се сбогува с двамата и си тръгна.
Беше топъл пролетен следобед. Страйк пое към моста Хамърсмит, бледозелен, с живописно блестящи под слънцето златни орнаменти. Самотен лебед плаваше покрай отвъдния бряг на Темза. Офисите и магазините сякаш бяха на сто километра оттук. Сви вдясно и тръгна по алеята между крайречната стена и редицата ниски сгради, някои с тераси или обвити с глициния.
Страйк си взе една бира в „Блу Анкър“ и седна отвън на дървена пейка с лице към водата и с гръб към фасадата на заведението в тъмносиньо и бяло. Запали цигара и обърна на четвърта страница на вестника, където се мъдреше цветна снимка на Еван Дъфийлд (с наведена глава и голям букет бели цветя в ръка и с веещо се зад него черно палто) под заглавие „Дъфийлд посещава майката на Лула на смъртното й легло“.
Материалът беше безличен, нищо повече от надписа над снимката в поразширен вид. Очната линия, развятото палто и отнесеното изражение припомняха вида на Дъфийлд на погребението на приятелката му. В няколкото реда той бе описан като „разстроения актьор и музикант Еван Дъфийлд“.
Мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му и той го извади. Беше получил съобщение от непознат номер: