Вътре във „Федърс“ игрални автомати потракваха, дрънчаха и святкаха в основните цветове; монтираните на тапицираните с кожа стени плазмени телевизори показваха мача на „Уест Бромич Албион“ срещу „Челси“ без звук, докато от скрити усилватели се разнасяше драматичният глас на Ейми Уайнхаус. Названията на бирите бяха написани на кремавата стена над дългия бар, разположен срещу широко стълбище от тъмно дърво с извити стъпала и блестящ месингов парапет, водещо към първия етаж.
Страйк трябваше да изчака, за да бъде обслужен, което му даде време да се огледа. Заведението беше пълно с мъже, повечето късо подстригани по войнишки; ала около висока маса стояха три момичета с портокалов тен и впити рокли с пайети, които отмятаха прекомерно изправените си изрусени коси и ненужно преместваха тежестта си от единия на другия крак върху високите си нестабилни токове. Преструваха се, че не забелязват как единственият самотен пияч, хубав мъж с момчешко излъчване, облечен в кожено яке, който седеше на високо столче пред бара край близкия прозорец, методично ги изучава с опитно око. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и приближи оценяващия.
— Корморан Страйк — представи се той, като приближи масата на Уордъл. Уордъл имаше коса, за каквато Страйк завиждаше на мъжете; с нея никога нямаше да си спечели прякор „Срамнокосместия“.
— Да, помислих си, че може да си ти — каза полицаят и двамата се ръкуваха. — Анстис каза, че си едър.
Страйк придърпа стол от бара и Уордъл подхвана без увод:
— Е, какво имаш за мен?
— Миналия месец е имало наръгване, довело до смърт край Ийлинг Бродуей. Жертвата е Лиам Йейтс. Бил е информатор на полицията, нали?
— Да, намушкан беше с нож във врата. Ала ние знаем кой го е извършил — със снизходителен смях го уведоми Уордъл. — Половината мошеници в Лондон го знаят. Ако това ти е информацията…
— Обаче не знаете къде е той, нали?
С бърз поглед към момичетата, които се преструваха на нехайни, Уордъл извади бележник от джоба си.
— Продължавай.
— Има едно момиче, което работи в букмейкърския пункт „Бетбъстърс“ на Хакни Роуд, на име Шона Холанд. Живее в апартамент под наем през две преки от пункта. В момента има нежелан гост у дома, някой си Брет Фиърни, който често пребивал сестра й. Очевидно той не е от онези типове, на които отказваш услуга.
— Имаш ли пълния адрес? — попита Уордъл, който записваше усилено.
— Дадох ти името на наемателката и половината пощенски код. Вземи положи малко детективски труд.
— И откъде каза, че си научил това? — отново поиска да се осведоми Уордъл, като продължаваше да пише бързо в бележника, опрян на коляното му под масата.
— Не казах — отвърна Страйк с равен тон и отпи от бирата си.
— Виждам, интересни приятели имаш.
— Много. И тъй в духа на честната размяна…
Уордъл прибра бележника в джоба си и се засмя.
— Онова, което ми даваш, може да е нищо и половина.
— Не е. Играй честно, Уордъл.
Полицаят остана вгледан в Страйк за момент, очевидно раздвояван помежду симпатия и подозрение.
— Какво очакваш в такъв случай?
— Казах ти по телефона: малко вътрешна информация за случая Лула Ландри.
— Не четеш ли вестници?
— Казах „вътрешна информация“. Клиентът ми подозира нечиста игра.
Уордъл се намръщи.
— Някой таблоид ли те нае?
— Не — отвърна Страйк. — Брат й.
— Джон Бристоу?
Уордъл удари една продължителна глътка от бирата си с очи, приковани в бедрата на най-близкото момиче, а венчалната му халка отрази червената светлина от игралния автомат.
— Още ли е обсебен от записите от охранителните камери?
— Спомена ги — призна Страйк.
— Опитахме се да открием двамата чернокожи мъже — каза Уордъл. — Призовахме ги публично. Нито един от двамата не се яви. Не е голяма изненада. Включила се е аларма на кола точно когато те са минавали покрай нея. Мазерати. Изискан вкус.