Снежнобялата риза на мъжа двойно повече притесни Страйк, като се има предвид най-малко хилядата гънки по собствените му дрехи. Той се изправи пред Бристоу с всичките си сто деветдесет и един сантиметра, протегна ръка с окосменото опако на дланта и се постара да уравновеси превъзходството на посетителя си откъм шивашки услуги с вида на човек, твърде зает, за да се главоболи с мисли за пране и гладене.
— Корморан Страйк, приятно ми е.
— Джон Бристоу — отвърна другият и стисна ръката му. Гласът му бе приятен, изискан и неуверен. Погледът му се задържа върху подутото око на Страйк.
— Мога ли да ви предложа чай или кафе, господа? — попита Робин.
Бристоу помоли за късо черно кафе, но Страйк не отговори; тъкмо бе зърнал млада жена с плътни вежди и старомоден костюм от туид да седи на протритото канапе във външния офис.
Пристигането на двама потенциални клиенти едновременно надминаваше всички очаквания. Или пък му бяха изпратили втори временен кадър?
— А вие, господин Страйк? — попита Робин.
— Какво? О… черно кафе с две бучки захар, ако обичаш, Сандра — изтърси той, преди да е успял да се спре. Видя как ъгълчетата на устата й се извиха, когато тя затваряше вратата зад себе си, и едва тогава си спомни, че нямаше нито кафе, нито захар, нито чаши дори.
Бристоу седна по покана на Страйк и огледа мизерния кабинет с изражение, за което Страйк се опасяваше, че означава разочарование. Евентуалният клиент изглеждаше притеснен и някак гузен, което Страйк бе започнал да асоциира с ревниви съпрузи, но при все това излъчваше някакъв едва доловим авторитет, предимно благодарение на очевидно скъпия си костюм. Страйк се питаше как ли го е открил Бристоу. Надали по препоръки, тъй като единствената му клиентка (както тя редовно хленчеше по телефона) нямаше никакви приятели.
— С какво мога да ви бъда полезен, господин Бристоу? — попита той, седнал отново на стола си.
— Става въпрос… ъ-ъ… просто исках да проверя… Струва ми се, че сме се срещали вече.
— Нима?
— Няма да си спомните за мен, беше преди много години… но мисля, че бяхте приятели с брат ми Чарли. Чарли Бристоу. Той загина… при нещастен случай… на деветгодишна възраст.
— Дявол го взел — промълви Страйк. — Чарли… да, спомням си.
И наистина си спомняше съвършено ясно. Чарли Бристоу бе сред многобройните приятели, с които Страйк се бе сдобил през сложното си, изпълнено със странствания детство. Магнетично, необуздано и безразсъдно момче, главатар на най-печената банда в новото училище на Страйк в Лондон, Чарли бе отправил само един поглед към едрото ново момче със силен корнуолски акцент и мигом го бе определил за свой пръв приятел и дясна ръка в командването. Последваха два шеметни месеца на сърдечна дружба и куп лудории. Страйк, неизменно запленен от гладко протичащия бит в домовете на другите деца, от нормалните им и добре уредени семейства, от детските им стаи, които си бяха все същите от години, бе запазил ярък спомен за къщата на Чарли, която бе голяма и луксозна. Запечатали му се бяха дългата слънчева морава, къщичката на дървото и лимоновият нектар с лед, поднасян от майката на Чарли.
И тогава бе дошъл безпрецедентният ужас на първия ден в училище след великденската ваканция, когато началната учителка им съобщи, че Чарли никога няма да се върне, че е починал, защото карал колелото си по ръба на каменна кариера, докато били на почивка в Уелс. Въпросната учителка бе дърта злобна кучка и не бе устояла на изкушението да обяви пред класа, че на Чарли, който, както всички си спомняли, „често проявяваше неподчинение спрямо възрастните“, било „изрично забранено“ да доближава кариерата с колелото си, но той въпреки това го сторил, „вероятно за да се перчи“… Тук вече бе принудена да млъкне, защото две момиченца на първия чин се разплакаха с глас.
От този ден нататък, щом видеше или само си представеше каменоломна, в съзнанието на Страйк винаги изникваше образът на засмяното русо момче. Не би се изненадал, ако всички някогашни съученици на Чарли Бристоу бяха запазили същия страх от голямата тъмна яма, пълна с непрощаващи камъни.
— Да, спомням си Чарли — каза той.
Адамовата ябълка на Бристоу подскочи леко.
— Заради името ви… Спомням си съвсем ясно как Чарли говореше за вас на почивката в дните, преди да умре: „моят приятел Страйк“, „Корморан Страйк“. Необичайно е, нали? Откъде идва фамилията Страйк, знаете ли? Не съм я срещал другаде.