Бристоу не беше първият сред срещащите се със Страйк, които подхващаха разговора с банална тема — времето, по-високите цени на транспорта в пиковия час, предпочитани топли напитки — за да отложат обсъждането на проблема, довел ги в офиса.
— Казвали са ми, че е нещо, свързано с претегляне на жито.
— Така ли? Значи няма общо с удряне или стачка, ха-ха… не… Разбирате ли, търсех някого, който да ми помогне по един въпрос, и видях името ви в указателя. — Коляното на Бристоу започна да подскача. — Сигурно можете да си представите как се почувствах, приех го като… като знак. Знак от Чарли. Да ми потвърди, че съм на прав път.
Адамовата му ябълка отново се раздвижи, когато преглътна.
— Добре — предпазливо рече Страйк, като се надяваше да не са го объркали с медиум.
— Става дума за сестра ми — каза Бристоу.
— Ясно. Тя в беда ли е?
— Мъртва е.
Страйк едва се въздържа да не възкликне „Какво, и тя ли?“.
— Съжалявам — промълви.
Бристоу прие съболезнованието с отсечено кимване.
— Аз… не е лесно да го кажа. Първо трябва да знаете, че сестра ми е… беше… Лула Ландри.
Надеждата, тъй мимолетно възродена, че може да има клиент, се понесе надолу бавно като гранитна надгробна плоча и се сгромоляса болезнено в стомаха на Страйк. Мъжът насреща му страдаше от самозаблуда или направо му хлопаше някоя дъска. Колкото бе възможно да има две идентични снежинки, толкова и този дребосък с лице с цвят на суроватка можеше да има родствена връзка с невероятната красавица с бронзова кожа и стройни, издължени като на кобилка крайници, каквато бе Лула Ландри.
— Родителите ми я осиновиха — плахо поясни Бристоу, сякаш отгатнал мислите на Страйк. — Всички ние бяхме осиновени.
— Аха — промърмори Страйк.
Той имаше извънредно добра памет и като се замисли за просторната, хладна, перфектно уредена къща, за огромната градина, си спомни мечтателната руса майка на масата за пикник, далечния боботещ глас на всяващия респект баща, намусения по-голям брат, който чоплеше плодовия кейк, самия Чарли, разсмиващ майка си с клоунски номера; но не и момиченце.
— Вие няма как да сте виждали Лула — продължи Бристоу и Страйк отново се почувства, сякаш бе изрекъл мислите си на глас. — Родителите ми я осиновиха чак след като Чарли почина. Беше четиригодишна, когато дойде при нас, две години бе живяла в приемно семейство. Аз бях почти на петнайсет. Още си спомням как стоях до входната врата и гледах баща ми да я носи на ръце по алеята. Беше с червена плетена шапчица. Майка ми още я пази.
Неочаквано и шокиращо Джон Бристоу заплака. Хлипаше в шепите си, прегърбените му рамене се тресяха, а сълзите течаха между пръстите му. Всеки път, когато изглеждаше, че се е овладял, отново избухваше в ридания.
— Съжалявам… мъчно ми е… Господи…
Задъхан и хълцащ, той попи с кърпичка сълзите си под очилата и се помъчи да се успокои.
Вратата на кабинета се отвори и Робин влезе гърбом, носейки поднос. Бристоу отвърна лице, а раменете му още потрепваха. През отворената врата Страйк отново зърна жената с костюма в приемната. Сега му се мръщеше над страниците на разтворен вестник „Дейли Експрес“.
Робин разположи пред тях две чаши, каничка за мляко, захарница и чинийка с шоколадови бисквити, нито едно от които Страйк не бе виждал преди, отвърна с дежурна усмивка на благодарностите му и тръгна да излиза.
— Почакай за момент, Сандра — спря я Страйк. — Би ли могла…
Извади лист от бюрото си и го сложи върху коляното си. Докато Бристол издаваше тихи звуци, Страйк написа много бързо и колкото можа четливо:
Моля те, издири в Гугъл Лула Ландри и установи дали е била осиновена и ако да, от кого. Не обсъждай какво вършиш с жената отвън (какво прави тя тук?). Напиши отговорите на горните въпроси и ми ги донеси, без да казваш гласно какво си открила.
Той връчи листа на Робин, която го взе без нито дума и напусна стаята.
— Съжалявам… много съжалявам — задъхано избъбри Бристоу, когато вратата се затвори. — Това е… Обикновено не съм… Върнах се на работа, срещам се с клиенти…
Той пое дълбоко дъх на няколко пъти. Зачервените му очи засилиха приликата му със заек албинос. Дясното му коляно все така продължаваше да подскача.
— Ужасно ми е тежко… — прошепна. — Лула… а и майка ми умира…
Устата на Страйк се пълнеше със слюнки при гледката на шоколадовите бисквити, защото не беше ял отдавна, имаше чувството, че от дни, ала се боеше, че ще е някак бездушно да задъвче, докато Бристоу трепери, подсмърча и си бърше очите.