Останалите коне имаха дамги, които или бяха жигосани нескопосно, или бяха поправяни впоследствие, за да се заличи първоначалният белег.
Лъскавите дорести мулета въобще не бяха жигосани.
Под един навес бяха завързани още три коня. Единият беше оседлан. Останалите бяха натоварени.
Това бяха мустанги, но краката им бяха дълги, гърдите — широки и мускулести. Въпреки че очевидно за тях се грижеха добре, животните не бяха подковани. А и нямаше нужда. Всеки мустанг, чиито крака се разраняват от острите скали, не живее достатъчно, за да порасне.
„Добре са подбрани — помисли си Кейс, гледайки трите мустанга. — Някой наоколо познава конете.“
Когато се приближи, забеляза, че всичките мустанги имат една и съща дамга — „С-К“.
Това е дамгата на Сара Кенеди.
Интересно дали тя знае, че три от конете й се намират в това гнездо на престъпници.
Когато заобиколи трите коня, Кейс забеляза малко ручейче в горната част на дефилето. През есента и в началото на зимата бе валяло доста и в ручея все още имаше вода.
Въпреки че копитата на другите коне бяха оставили следите си в червеникавата почва покрай ручея, водата не беше мътна. Той остави Крикет да пие, но не много, тъй като можеше да се наложи да напуснат бързо това място, а не искаше конят да стане тромав от изпитата вода.
— Съжалявам, момче — каза той, когато дръпна Крикет от водата.
После завърза коня за един храсталак. Мястото, което избра, беше близо до входната врата на бара — ако това мръсно, раздърпано платно можеше да се нарече врата.
Знаеше, че най-опасният момент за него ще бъде, когато влезе в задимената тъмна кръчма, след като е бил заслепен от ярката слънчева светлина. Но не се поколеба. Просто се наведе и влезе в бара.
Един бърз поглед наоколо му даде да разбере, че вътре има по-малко хора, отколкото коне отвън. Това не му харесваше, но нищо не можеше да направи.
„Може би спят някъде из храсталаците“ — каза на себе си той.
Но не разчиташе на това. Избра си едно място на бара, откъдето можеше да наблюдава цялото помещение и единствената врата.
Никой не дойде да го обслужи.
Той обърна гръб на бара и се огледа наоколо.
Четирима мъже играеха карти. Двама бяха Калпепър, но Аб не беше тук. Въпреки че между всичките Калпепърови почти нямаше физическа разлика — бяха кривогледи, слаби, сламеноруси и зли — Кейс ги беше преследвал достатъчно дълго, за да може да ги разпознава.
„Куинси, Реджиналд, но не и Аб — помисли си той с погнуса. — Проклятие. Този старец никога не е наоколо, когато дойде време за умиране.“
Трябваше да поохлади раздразнението си, казвайки си, че Куинси и Реджиналд не са невинни девици. Бяха известни като бързи стрелци. Но въпреки че действаха светкавично с пистолетите, слуховете говореха, че и двамата предпочитат да изчакват плячката си от засада.
Куинси и Реджиналд бяха известни и с това, че стрелят в корема на всеки, който не им харесва, и после се обзалагат колко време ще живее нещастникът. Една от жертвите им бе живяла три седмици. Накрая залозите били за това, колко пъти ще извика човекът, преди да умре.
До огъня лежеше пети мъж и хъркаше. До него се беше опънало дръгливо куче.
Кейс огледа и самото помещение. Таванът му представляваше естествена каменна козирка, а трите стени бяха изплетени от ракита и покрити с платна. Четвъртата стена беше самата скала.
Нямаше комин за огъня и пушекът просто се стелеше из помещението и към него се присъединяваше и димът от цигарите и пурите. Ако вятърът духаше достатъчно силно, въздухът малко се прочистваше, но пък ставаше много студено.
— Някой да е виждал падрето? — попита Кейс непринудено.
— Няма защо да бързаш — обади се Куинси, без да вдига поглед от парцаливите си карти. — Ей го там — спи като Спящата красавица.
Кейс погледна към бармана и кучето.
— Това жена му ли е?
Един от мъжете се засмя. Посивялата му коса беше отрязана с нож до раменете като на индианец, а на челото му имаше лента, която придържаше косата му назад. Лентата не беше просто някакво парче плат, нито пък беше от кожа. Беше изтъкана с някакви шарки, които не бяха нито индиански, нито европейски.
Въпреки че нямаше много приличен вид, този човек не беше от бандата на Муди.
„Това е старият престъпник, когото наричат Ют“, помисли си Кейс. „Сигурно е дошъл, за да купи някои продукти за Сара.“
Или за себе си. Няма да е първият човек, откраднал от вдовица и едно хлапе.
Ют погледна към спящия мъж и кучето, засмя се отново и се обърна към Кейс. Очите му бързо се присвиха, като чели го преценяваше.
Дори и да беше така, Ют не каза нищо, нито пък направи нещо, за да привлече вниманието върху него.