След първата му целувка тя вече не се бореше срещу успокоението, което й предлагаше. Притисна се към него с желание, което беше равно на неговото собствено. Докато той се бореше с нейните дрехи, тя събличаше неговите.
За всяка целувка, която му даваше, получаваше две. Когато пръстите му се озоваха между бедрата й, той откри, че тя е топла, мека, мокра от страст. Влезе в нея бързо и тя извика от удоволствие, което беше толкова силно, че чак я заболя.
— Сара?
— Не спирай. — Ноктите й се забиха в хълбоците му. — Никога не спирай.
Той изстена. Самообладанието го напускаше.
— Следващия път — дрезгаво каза той. — Следващия път ще бъда… бавен. Наистина бавен.
От гърлото й излезе нечленоразделен звук. Гърбът й се изви и ръцете й се вкопчиха в хълбоците му. Той пое вика и с устата си, отдавайки и се по единствения начин, на който беше способен.
Но това не беше достатъчно. Не знаеше дали някога можеше да му бъде достатъчно.
Трябваше да я има.
Трябваше да се слее с нея.
— Сара? — прошепна той.
И влезе още по-дълбоко.
С всяко негово движение тя викаше името му. Той й отговаряше с всичкото желание, което имаше в себе си, докато тя отново затрепери.
Той се опиваше от екстаза й и продължаваше да се движи върху нея, издигайки я все по-високо и по-високо, докато не останаха повече думи, повече въпроси, нищо, освен първичният съюз на мъжа с жената.
Тя беше като огън и гореше като огън, прогонвайки зимата.
Студеният вятър шибаше лицето на Сара. Тя стоеше и гледаше как Ют и Кейс се отдалечават в мрака Хънтър вече беше тръгнал. Той трябваше да заеме позиция, от която да прикрива отстъплението на Кейс.
Ако въобще има отстъпление, помисли си Сара.
„Но той е още жив. Недей да мислиш друго. Той е мъж“.
Тънката снежна пелена скърцаше под копитата на двата товарни коня.
Самарът на нейния кон беше пълен със сребро. Току-що излъсканите реали щяха да блестят като лунни лъчи на сутринта.
Заедно с провизиите за едно дълго пътуване, останалите кюлчета сребро бяха разпределени върху шест мустанга. Жените щяха да яздят други коне.
Сара не искаше да мисли затова, че заминават в тази тъмна доба, натоварени с всичко, което щеше да им е необходимо да оцелеят и да започнат нов живот, но последните думи на Кейс още отекваха в съзнанието й.
„Ако не се върнем, вие двете ще тръгнете за Рубинените планини. Елиза и бебето ще имат нужда от това сребро“.
В крайна сметка Сара се съгласи, въпреки че отказваше да приеме скритото значение на думите му. Не можеше да си представи да живее без Конър. Без Кейс.
Тя потрепери и се загърна в палтото на Ют. Мирисът на тютюн, пот, кози и пушек почти я задушаваше.
Кейс миришеше на ябълки през онази нощ! Мили Боже, сякаш бяха минали хиляда години оттогава.
— Будна ли си?
Сара се обърна към Лола.
— Будна съм.
— Изглеждаше така, сякаш сънуваш.
— Само си спомнях… Кейс миришеше на ябълки първия път, когато го видях.
Възрастната жена се засмя.
— Ют миришеше на барут, на уиски и на конски фъшкии. Седеше на една камара камъни до пътя, пиян като свиня, и стреляше по мухите. Боже, Боже, това беше толкова отдавна.
Въпреки страха си, Сара се усмихна.
— Много години съм била с този човек — продължи Лола. — Много години. Твърде много, за да го оставя сега да си тръгне и да бъде убит. — Звездната светлина правеше очите й да изглеждат като лъскави черни опали. — Вземи четирите коня и тръгвай към Невада. Ако има нужда някой ще те настигне и ще те върне обратно.
— Не.
— Чуй ме, момиче, ти…
— Не — спокойно я прекъсна Сара.
— Някаква вероятност да промениш решението си?
— Не.
Известно време Лола усърдно дъвчеше тютюн. После се изплю през една от дупките между зъбите си.
— Предполагам, че имаш някакъв план — каза тя.
— Познавам Спринг Кениън по-добре от всеки друг.
Лола изсумтя.
— Аб Калпепър може и да е подъл като змия, но не е сляп — продължи Сара. — Ют няма да успее да го заблуждава задълго.
— Не е нужно. Куршумите са бързи.
— Но плътта е бавна — отвърна Сара. — Хайде, нямаме много време.
Метна се на кобилката си Проклинайки, Лола също яхна коня си.
— А товарните коне? — попита Лола.
— Доведи ги. Имам планове за тези кюлчета.
— Точно от това се страхувах. Плановете са глупаво нещо.
Без да казва нищо повече, Лола тръгна по тъмната пътека.
На Сара също не й се говореше особено. Колкото повече се приближаваше към Спринг Кениън, толкова по-глупав й се струваше планът й. Единственото нещо, за което беше сигурна бе, че мястото, към което бе тръгнала, бе по-близо от източното било, към което се насочиха мъжете.