Дишаше толкова тежко, че имаше чувството, че я чуват на няколко мили околовръст. Погледна още веднъж към небето само за да установи, че времето течеше твърде бързо. Звездите на изток вече избледняваха.
Мъжете скоро ще стигнат до другото било.
Побързай!
Задъхвайки се, тя дърпаше тежките дисаги, опитвайки се да държи пушката си така, че да не се удря в каменните стени.
Само още няколко метра.
По гърба й се стичаше пот, докато дърпаше дисагите, пълни със сребро, все по-близо и по-близо до входа на развалините.
Небето на изток придоби розов оттенък. Нощта си отиваше.
От дъното на каньона, на петнайсетина метра под източното било, се чуваха гласове. Гневни гласове.
— Да му се не види, вече настъпи утрото, а аз не виждам никакво сребро, да му се не види! Казах ви да убием момчето и сами да си вземем среброто.
Хората на Муди хорово изказаха съгласието си.
— Докато слънцето не се покаже, утрото не е настъпило — каза Кестър.
— Да му…
— Утрото не е настъпило — прекъсна го Кестър.
Фактът, че в ръцете му имаше пушка, бе по-съществен от всяка логика. Муди и хората му се задоволиха само да проклинат, като гласовете им ставаха все по-високи с настъпването на деня.
Кейс и Ют се прикриваха зад клоните на една пиния близо до източното било на каньона.
— Тези момчета стават все по-нетърпеливи — промърмори Ют.
Кейс погледна на изток. Слънцето все още не се беше показало над ръба на платото.
— Ще трябва да почакат — каза той.
— Аб още ли е в онези върби с Конър?
Кейс кимна.
— Виждаш ли Морган? — попита Ют след известно време.
— Не. Но е някъде там долу.
— А Хънтър?
— Той е на южното било, там, където му каза да бъде.
Ют изсумтя.
— Сигурно са оставили някой да пази там.
— Сигурно вече го няма. Сега Хънтър е там.
Ют се засмя.
Постепенно, почти незабележимо, слънцето се показваше над източното било на каньона. Когато се показа наполовина, Кейс излезе от сянката. Тежките дисаги висяха на раменете му.
— Вижте! — извика някой от мъжете долу. — На източното било!
— Аб! — извика Кестър.
— Виждам го!
Още една, по-малка, сянка се появи до Кейс. Шапката и жилетката бяха на Сара. Останалото, включително лошо сплетените плитки, подаващи се под шапката, беше на Ют.
— Тук сме — извика Кейс. — Пуснете момчето. Отдолу се надигнаха пушки, за да ги вземат намушка.
— По билото има наши хора с карабини — каза Кейс. — Ако започнете да стреляте, тук няма да остане никой, който да погребе мъртвите.
Кестър се върна в храстите. Същото направи още един дълъг, слаб Калпепър.
— Тези Калпепърови са истински койоти — промърмори Ют.
Хората на Муди дори не забелязаха, че са останали сами, изложени на прицел. Те виждаха само дисагите, които висяха на раменете на Кейс.
— Свалете пушките, момчета — каза Аб. — Ще имаме достатъчно време да оправим нещата по-късно.
Муди каза нещо и дулата леко се отклониха.
— Дай да видим среброто — извика Аб откъм върбите.
— Не и докато не се убедя, че Конър е жив и здрав — отговори Кейс. — Пуснете го.
След малко Конър се появи, залитайки, откъм върбите. Движеше се така, сякаш ръцете и краката му са схванати. Около китките и глезените му се мотаеше току-що прерязано въже. Лицето му беше натъртено. Но общо взето, не изглеждаше зле.
— Ето го! — извика Аб. — Покажи ми среброто!
Кейс остави дисагите да се смъкнат от раменете му и да паднат на земята.
Дрънченето на сребърните кюлчета подейства на мъжете долу като глътка силно уиски. Ако някой от тях бе забелязал, че само от едните дисаги се чу приятният звук, с нищо не показа че го е разбрал.
— Тук е — извика Кейс. — Когато Конър излезе от каньона, ще ви хвърлим дисагите.
Мълчание.
— Да се надяваме, че Конър търси някоя дупка — каза спокойно Ют. — Наистина ще падне стрелба.
Конър продължи да върви. Най-близкото прикритие беше на около десетина метра — една камара камъни в основата на източната стена на каньона.
— Това не е тя — извика Кестър към Аб.
— Какво?
— Това не е тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти, глух кучи сине! — извика Кестър по-ясно. — Това горе не е тя!
Клоните на върбите се размърдаха. Конър ускори крачка.
Дулата на пушките отново се насочиха към тях.
— Ще трябва скоро да се размърдаме — промърмори Юг.
— Трябва да дадем на Конър всяка секунда, която можем.
— А ако Аб има далекоглед?
— Ще се превърне в още по-лесна мишена за Морган.
Очевидно Аб мислеше по същия начин. Клоните на върбите отново се размърдаха но не проблесна никакво стъкло.