— Трябва да стана.
— Ще ти донеса револвера, ако лежиш мирно — бързо каза тя. — Моля те, Кейс. Ако се движиш, ще започнеш отново да кървиш и ще умреш!
Тревогата в гласа на Сара сякаш му подейства. Остави се отново да го завие. После я видя със замъглените си от болката очи как става и отива за револвера му.
Както винаги, Сара беше облечена с мъжки дрехи. Полите и фустите само й пречеха, когато се катереше по каменните каньони в търсене на съкровището, когато се грижеше за болни животни или когато яздеше някой от мустангите, които Конър и Ют бяха хванали.
— Мъжки дрехи — каза провлечено Кейс.
— Какво?
— Панталони.
Тя се изчерви силно.
— Аз… ъъъ… ами…
Лицето й пребледня, когато си спомни как изглеждаше Кейс, когато го съблече. Дори целият в кръв и полумъртъв, той успя да накара сърцето й да ускори биенето си.
„Глупачка — скара се тя на себе си. — Само защото те е целунал толкова сладко не означава, че няма да те нарани, за да си достави удоволствие.
В края на краищата, той е мъж.
Голям мъж.“
— Ще ти донеса ризата веднага щом я почистя от кръвта — каза тя. — Но не бива да я обличаш, нито панталоните, още известно време. Триенето ще пречи на раните ти да заздравеят.
Той изглеждаше объркан.
— Говорех за твоите дрехи, не за моите — каза колебливо той.
— Добре — отвърна тя. — Защото в момента нямаш никакви дрехи.
Той се опита да каже нещо, но съзнанието му отново се замъгли. Затвори очи, стисна зъби, стараейки се да не припадне.
Но знаеше, че в тази борба не би могъл да бъде победител.
Той се остави Сара да го бутне назад върху постелята. Когато тя се наведе, за да подпъхне завивките под раменете му, една от плитките й падна напред и погали бузата му като коприна.
— Рози — промълви Кейс.
— Какво?
Той отвори очи. Взря се в нейните, които бяха сиви като сребро — състрадателни, тревожни и възхитени едновременно.
— Рози и слънце — каза глухо той. — Аз те целунах.
— Да — прошепна тя. — Ти ме целуна.
— Това е най-глупавото нещо… което някога съм правил.
— Какво?
Не получи отговор. Кейс беше изпаднал в безсъзнание.
Глава 4
Сара седеше до леглото, в което неспокойно спеше Кейс. Освен за да се погрижи за ранения ястреб, през последните три дни тя почти не беше напускала мястото си.
— Ем… — каза той дрезгаво. — Емили.
От болката в гласа му Сара потръпна.
Не знаеше коя е Емили. Знаеше само, че Кейс я обича. Казваше и други имена — Тед и Белинда, Хънтър и Морган — но когато произнасяше името Емили, в гласа му звучеше силна болка.
— Кейс — каза тя с оня глас, с който говореше на изплашените животни. — Ти си в безопасност, Кейс. Ето, изпий това. То ще облекчи треската и болката.
Тя продължаваше да нарежда успокоителни думи, когато надигна главата му и поднесе чашата към устните му.
Той преглътна, без да се противи. Някак си знаеше, че напевният глас и хладните ръце искат да му помогнат.
— Рози — каза дрезгаво той и въздъхна.
Усмивката на Сара беше тъжна, както бяха тъжни и сивите й очи, загледани в зачервеното му лице. Беше се грижила за много ранени създания през живота си, но никога не беше споделяла болката им по този начин.
— Спи — промълви тя. — Спи. И не сънувай, Кейс. Сънищата ти… са много болезнени.
След няколко минути той въздъхна и отново се върна в полумрака. Но сега беше по-спокоен.
Тя дори не смееше да си поеме дълбоко въздух, за да не му пречи. Треската му беше намаляла в сравнение с предния ден, раните му не бяха инфектирани, но все още беше зле.
С бавни, безшумни движения тя отиде до фенера, запали го и прегледа крилото на ястреба. На птицата не й харесваше да я докосват, но както и Кейс, вече не се бореше. Нежните й ръце и спокойният й глас бяха успокоили ястреба достатъчно, за да не се налага да й слага качулката, за да не се плаши.
— Заздравява добре — промълви тя. — Ще се рееш отново в небесата, мой диви приятелю. Съвсем скоро.
Сара остави фенера близо до леглото на Кейс. Седна отново до него, взе малко вълна и започнала преде.
Вратата се отвори и затвори бързо. Без да е нужно да поглежда, Сара знаеше, че това е брат й. Познаваше го по стъпките.
— Как е той? — попита Конър.
— По-добре. Треската му намаля.
— Казах ти, че ще се справи.
Тя се усмихна измъчено.
— Изглеждаш изморена — продължи брат й. — Защо не поспиш малко? Аз ще го наглеждам.
Тя поклати глава.
Конър отвори уста да спори, но само сви рамене и не каза нищо повече. Лола беше права — никой нямаше леката ръка на Сара. Винаги успяваше да убеди всяко живо същество — от ястреба до мустанга — че е в безопасност при нея.