— Нещо ново? — попита тя.
— Нито следа от Калпепърови, ако това имаш предвид.
— Ют сигурно е прикрил следите на Кейс по-добре, отколкото си мислеше.
— Може би. А може би те просто изчакват.
— И какво изчакват?
— Откъде да знам. Не съм Калпепър. Има ли още боб?
— Преди малко яде.
— Това беше преди няколко часа.
— Преди един час.
— Гладен съм.
— Дояж боба, измий тенджерата и сложи… още боб да се накисва — прекъсна я той, повтаряйки познатите думи. — Ти какво, да не мислиш, че още съм в пелени? Знам как се готви боб.
— Наистина ли? И нима мислиш, че се готви в мръсни тенджери? Затова ли трябваше да мия тенджерата и да започна да готвя днешния обяд посред нощ?
Устата на Конър се изкриви.
Сара съжали за острите си думи в момента, в който излязоха от устата й. Тя въздъхна, чудейки се как въобще родителите успяват да не избухват. В един момент Конър се държеше разумно като възрастен човек, а в следващия ставаше по-лош и от двегодишно хлапе.
А тя отчаяно искаше да може да му се доверява.
Това не е честно спрямо Конър, напомни си тя. Той е още дете.
— Съжалявам — каза на глас. — Не си спал половината нощ.
Без да казва нищо, той изсипа боба в една чиния. Знаеше, че не е постъпил добре. Трябваше да сложи боба, дори и да не може да си отвори очите. Но просто беше забравил.
— Друг път няма да забравям — промърмори той.
— Всичко е наред.
— По дяволите, не е!
— Недей да псуваш.
— И защо не? Какво значение има? Няма да отида в никое прекрасно училище на изток!
— Ще отидеш. Веднага щом намеря съкровището.
— Никога няма да го намериш. И освен това, не искам да ходя на училище.
— Ще намеря среброто — настоя тя. — И ти ще ходиш на училище.
Конър усети познатата нотка в гласа на сестра си и промени темата. Всеки път, когато станеше въпрос за образованието му, започваха да спорят. И колкото по-голям ставаше, толкова по-ожесточени ставаха споровете.
Не искаше да наранява сестра си, но нямаше никакво намерение да се връща на изток и да я оставя сама да се грижи за себе си. Тя никога не би признала, че има нужда от него, но наистина имаше.
Той излезе, за да измие тенджерата в потока.
Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на вретеното. Сара работеше бързо, като се опитваше да не мисли за бъдещето.
Това беше невъзможно.
Конър расте прекалено бързо.
Въпреки че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, тя се страхуваше, че няма да успее да намери съкровището навреме, за да избави брат си от безсмисления живот, който по-голямата част от западняците водеха.
А сега трябваше да се тревожи и за тези Калпепърови и за бандата на Муди.
Тя прехапа долната си устна, но продължи да преде.
Трябваше да прекарва времето си в непрекъснато озъртане, така че ще намери съкровището само ако се спъне в него.
Следващия път реши да търси на север и на запад от ранчото. Бандитите не ходят много-много в тази посока. Нямат причина да ходят. В повечето от каньоните там няма вода, няма трева, няма дивеч.
Нито пък сребро. Поне засега.
Но ще има.
Трябва да има.
Въпреки нерадостните й мисли, вретеното не спираше да се върти. Ръцете на Конър вече стърчаха от последното палто, което му изтъка Лола. А нямаха пари за ново.
Предене и тъкане, предене и тъкане. Господи, защо животът не е толкова прост?
Но не беше. От друга страна, от преденето и тъкането поне имаше някаква полза. А единственият резултат от търсенето на съкровище беше, че износваше мокасините си по-бързо, отколкото Ют успяваше да й направи нови.
Конър се върна и в стаята и заедно с него влезе и вълна студен въздух. Въпреки че още не беше валял сняг, през нощта ставаше много студено.
Без да казва нищо, брат й накисна малко боб. После се сви в постелята си до огъня и бързо-бързо заспа.
С лека въздишка Сара се протегна и прокара пръсти през току-що измитата си коса. Разнесе се аромат на диви рози. Беше се възползвала от отсъствието на брат си, за да се изкъпе. Правеше го толкова често, че Ют обичаше да казва, че ще си изтърка кожата.
Дългата до кръста й коса беше студена и все още влажна.
Не бе изсъхнала достатъчно, за да я сплете. А трябваше и да стои будна, докато стане време за смяна на превръзките.
Хвана отново вретеното и се замисли. Тревожеше се за бъдещето на Конър.
Когато треската на Кейс се поуспокои, първият звук, който чу, беше някакъв тих шепот. Повечето мъже, попаднали в такава ситуация, щяха да отворят очи, за да видят къде се намират, или щяха да помръднат, или да издадат някакъв звук.