Выбрать главу

Тя продължи да го докосва още няколко секунди, после се отдръпна.

— Кожата около раната е хладна — каза тя. — Не е инфектирана, но ще ти остане белег.

— Няма да е първият.

— Нито пък последният — отговори тя, мислейки си за раните на бедрото му. — Тъй като си буден, засега няма да превързвам ръката ти. Ще заздравее по-бързо, ако е открита.

Кейс наблюдаваше лицето й, докато тя връщаше завивките обратно на предишното им място. После се втрещи, когато тя вдигна одеялото от краката му чак до пъпа.

— Боже Господи!

С едната си ръка той върна завивките в предишното им положение.

Сара беше твърде изненадана, за да му попречи.

— Сестричке? — обади се Конър сънливо.

— Продължавай да спиш. Просто Кейс се мята неспокойно.

— Имаш ли нужда от помощта ми, докато му сменяш превръзките?

Тя вдигна веждите си към Кейс.

— Имам ли? — оформиха устните й беззвучния въпрос. Очите му се разшириха. Току-що бе установил, че няма и сантиметър от тялото му, който Сара Кенеди да не е видяла.

Беше го виждала съвсем гол.

Червенината на бузите му можеше да се види дори под неколкоседмичната му брада. Махна ръцете си от завивките.

— Ще се справя, Конър — каза спокойно Сара. — Продължавай да спиш, след няколко часа ще трябва да смениш Ют.

Брат й издаде някакъв приглушен звук, обърна се на другата страна и отново потъна в съня, за който изтощеното му тяло копнееше.

— Дай ми някакъв парцал — каза Кейс равно.

Без да продума, тя се изправи, отиде при една кошница в ъгъла и извади от нея една риза, която вече беше малка на Конър, а и беше толкова излиняла от носене, че почти за нищо не ставаше. Имаше намерение да я ползва за парцалената черга, която тъчеше, но и след като я ползва Кейс, пак щеше да свърши работа.

— Това ще стане ли?

— Да.

Той протегна дясната си ръка. Очевидно възнамеряваше да се покрие с ризата.

— Ако се движиш — каза тя, — раните ти могат отново да се отворят. Дай да…

— Не — прекъсна я той рязко.

Един поглед към лицето му беше достатъчен на Сара. Трябваше или да му даде парцала, или да се бори с него.

— Не ставай глупав — опита отново тя. — Аз отгледах Конър, бях омъжена и се грижих за Ют, когато той беше в много по-тежко състояние от теб. Няма да припадна при вида на… на твоя… искам да кажа…

За неин ужас по бузите й избиха червени петна. Бързо му хвърли ризата и му обърна гръб.

— Давай — процеди тя през зъби. — Но ако отвориш раните си, да не ми ревеш после колко много те боли.

— В деня, в който заплача, слънцето ще залезе на изток.

Тя не се съмняваше. Той не беше емоционален човек. Тя свали кожената лента от китката си и завърза косата си с нея. Мислеше си за сериозното му лице.

— А какво ще кажеш за смеха? — попита тя, без да се замисля.

— Какво за него?

— Смееш ли се?

— Когато нещо ми се стори смешно.

— И кога за последен път нещо ти се е сторило смешно?

Той изръмжа от болка, когато надигна хълбоците си.

— Е? — настоя тя.

— Не си спомням. Защо?

— А усмихваш ли се?

— Какво е това, катехизис? Нима очакваш да намериш Робин Гудфелоу пълен с олово и той да ти прави смешки, за да те забавлява?

Сара тихо се засмя.

— Робин Гудфелоу — повтори тя. — Господи, толкова отдавна не съм си спомняла за Шекспир! Харесва ли ти „Сън в лятна нощ“?

— Някога ми харесваше.

— Но сега не, така ли?

— След войната „Хамлет“ ми допада повече.

Имаше нещо в тона на Кейс, от което я побиваха тръпки.

— Отмъщение — каза тя.

— Готов съм. — Той здраво завърза ризата. — Можеш да се заемеш с това, което смяташе да правиш с крака ми.

Сара се обърна и го погледна. Веднага забеляза, че той бе започнал да размотава превръзката от бедрото си, но не беше довършил.

Очевидно само завързването на ризата около слабините му е струвало доста усилия. Лицето му беше бледо под черната брада. По челото му имаше ситни капчици пот. Устата му представляваше само една тънка черта.

— Трябваше да ме оставиш аз да го направя — каза Сара. — Имаш нужда от силата си, за да оздравееш.

— Ще смениш ли или не тази проклета превръзка? Всъщност, за мен е без значение.

Ако гласът му не беше толкова изтънял от болката, тя щеше да продължи да му се кара, сякаш й беше по-малък брат.

— Не се смеем — промърмори тя, коленичейки до него, — не плачем, не се усмихваме. Но си имаме характер, нали така?

Беше му трудно, но се въздържа да й отговори. Учуди се, че му струваше такова усилие просто да си държи езика зад зъбите. Той, който се беше заклел да не изпитва никакви чувства след смъртта на Тед и Емили.

Дори гняв.

Сигурно е от треската.