Тя продължи да го докосва още няколко секунди, после се отдръпна.
— Кожата около раната е хладна — каза тя. — Не е инфектирана, но ще ти остане белег.
— Няма да е първият.
— Нито пък последният — отговори тя, мислейки си за раните на бедрото му. — Тъй като си буден, засега няма да превързвам ръката ти. Ще заздравее по-бързо, ако е открита.
Кейс наблюдаваше лицето й, докато тя връщаше завивките обратно на предишното им място. После се втрещи, когато тя вдигна одеялото от краката му чак до пъпа.
— Боже Господи!
С едната си ръка той върна завивките в предишното им положение.
Сара беше твърде изненадана, за да му попречи.
— Сестричке? — обади се Конър сънливо.
— Продължавай да спиш. Просто Кейс се мята неспокойно.
— Имаш ли нужда от помощта ми, докато му сменяш превръзките?
Тя вдигна веждите си към Кейс.
— Имам ли? — оформиха устните й беззвучния въпрос. Очите му се разшириха. Току-що бе установил, че няма и сантиметър от тялото му, който Сара Кенеди да не е видяла.
Беше го виждала съвсем гол.
Червенината на бузите му можеше да се види дори под неколкоседмичната му брада. Махна ръцете си от завивките.
— Ще се справя, Конър — каза спокойно Сара. — Продължавай да спиш, след няколко часа ще трябва да смениш Ют.
Брат й издаде някакъв приглушен звук, обърна се на другата страна и отново потъна в съня, за който изтощеното му тяло копнееше.
— Дай ми някакъв парцал — каза Кейс равно.
Без да продума, тя се изправи, отиде при една кошница в ъгъла и извади от нея една риза, която вече беше малка на Конър, а и беше толкова излиняла от носене, че почти за нищо не ставаше. Имаше намерение да я ползва за парцалената черга, която тъчеше, но и след като я ползва Кейс, пак щеше да свърши работа.
— Това ще стане ли?
— Да.
Той протегна дясната си ръка. Очевидно възнамеряваше да се покрие с ризата.
— Ако се движиш — каза тя, — раните ти могат отново да се отворят. Дай да…
— Не — прекъсна я той рязко.
Един поглед към лицето му беше достатъчен на Сара. Трябваше или да му даде парцала, или да се бори с него.
— Не ставай глупав — опита отново тя. — Аз отгледах Конър, бях омъжена и се грижих за Ют, когато той беше в много по-тежко състояние от теб. Няма да припадна при вида на… на твоя… искам да кажа…
За неин ужас по бузите й избиха червени петна. Бързо му хвърли ризата и му обърна гръб.
— Давай — процеди тя през зъби. — Но ако отвориш раните си, да не ми ревеш после колко много те боли.
— В деня, в който заплача, слънцето ще залезе на изток.
Тя не се съмняваше. Той не беше емоционален човек. Тя свали кожената лента от китката си и завърза косата си с нея. Мислеше си за сериозното му лице.
— А какво ще кажеш за смеха? — попита тя, без да се замисля.
— Какво за него?
— Смееш ли се?
— Когато нещо ми се стори смешно.
— И кога за последен път нещо ти се е сторило смешно?
Той изръмжа от болка, когато надигна хълбоците си.
— Е? — настоя тя.
— Не си спомням. Защо?
— А усмихваш ли се?
— Какво е това, катехизис? Нима очакваш да намериш Робин Гудфелоу пълен с олово и той да ти прави смешки, за да те забавлява?
Сара тихо се засмя.
— Робин Гудфелоу — повтори тя. — Господи, толкова отдавна не съм си спомняла за Шекспир! Харесва ли ти „Сън в лятна нощ“?
— Някога ми харесваше.
— Но сега не, така ли?
— След войната „Хамлет“ ми допада повече.
Имаше нещо в тона на Кейс, от което я побиваха тръпки.
— Отмъщение — каза тя.
— Готов съм. — Той здраво завърза ризата. — Можеш да се заемеш с това, което смяташе да правиш с крака ми.
Сара се обърна и го погледна. Веднага забеляза, че той бе започнал да размотава превръзката от бедрото си, но не беше довършил.
Очевидно само завързването на ризата около слабините му е струвало доста усилия. Лицето му беше бледо под черната брада. По челото му имаше ситни капчици пот. Устата му представляваше само една тънка черта.
— Трябваше да ме оставиш аз да го направя — каза Сара. — Имаш нужда от силата си, за да оздравееш.
— Ще смениш ли или не тази проклета превръзка? Всъщност, за мен е без значение.
Ако гласът му не беше толкова изтънял от болката, тя щеше да продължи да му се кара, сякаш й беше по-малък брат.
— Не се смеем — промърмори тя, коленичейки до него, — не плачем, не се усмихваме. Но си имаме характер, нали така?
Беше му трудно, но се въздържа да й отговори. Учуди се, че му струваше такова усилие просто да си държи езика зад зъбите. Той, който се беше заклел да не изпитва никакви чувства след смъртта на Тед и Емили.
Дори гняв.
Сигурно е от треската.