От тъмното се дочуха мъжки гласове и конско цвилене.
В нощната тишина на скалната пустиня звуците се чуваха много надалеч.
„Добре де — поправи се тя. — Бях сама и не съм разбрала, че около мен има бъркотия.“
А сега не бе сама. Опасността бе съвсем близо.
И мирише на ябълки.
Насили се да не се усмихне.
И не успя.
Кейс Максуел забеляза бързата й усмивка. Зачуди се какво ли в създалото се положение му се струва толкова смешно на това момиче.
И въпреки тъмнината, въпреки тежките мъжки дрехи, в които беше облечена, Кейс не изпитваше ни най-малкото съмнение, че това е жена. Беше мека, слаба и миришеше на рози.
Сигурно е Сара Кенеди, реши той. Или Голямата Лола. Те са единствените бели жени на няколко мили наоколо.
Но му се струваше малко вероятно момичето, което откри в плитката пещера, да е Голямата Лола. Говореше се, че Голямата Лола е с ръст на мъж и е по-силна от която и да е жена на запад от Мисисипи.
Слабото девойче, което се опитваше да не се засмее, въобще не отговаряше на това описание.
„Сара Кенеди — каза той на себе си. — Тя трябва да е.“
Както бе свикнал още от времето на Гражданската война, умът му заработи бързо, предоставяйки му информацията, с която разполагаше за момиче на име Сара Кенеди.
Вдовица. Млада. Избягва мъжете, тиха като сянка. Много добра с ласото.
Брат й, Конър, един стар престъпник, известен като Ют, и Голямата Лола живеят с нея в ранчото „Лост Ривър Кениън“.
Интересно защо никой не споменаваше, че Сара мирише на рози и усмивката й е като светкавица.
И все пак, защо се беше усмихнала?
Тъкмо отвори уста да я попита, когато отдолу се чу звук на приближаващи коне. Конниците се насочваха към подножието на скалата, а то беше на около десетина метра под приличната на пещера цепнатина, в която Кейс се беше скрил, за да наблюдава Аб Калпепър и роднините му.
После Кейс бе открил, че не е единственият, който иска да чуе преговорите между Калпепърови и бандата, известна като „Пасмината на Муди.“
Какъв проклет късмет да намери тук едно момиче, което се облича като мъж и мирише на летен дъжд и рози!
Какъв проклет късмет за едно момиче.
Само на няколко сантиметра от главата му беше краят на плитката пещера, издълбана от водата. Ръбът й беше на по-малко от три метра от ботушите му.
Малка струйка вода се стичаше по козирката току до пистолета му. После падаше някъде долу.
Ромонът на водата не би могъл да заглуши и плясък на криле. Дано Сара е толкова разумна и смела, колкото изглежда. Всяко необмислено движение от тяхна страна щеше да издаде присъствието им на престъпниците в подножието на скалата.
„Поне има достатъчно разум да не крещи — успокояваше се той — Може и да се измъкнем оттук, без да пострадаме.“
От друга страна, не разчиташе много на щастлива развръзка. Войната и последиците от нея го бяха научили, че не бива да очаква никакъв късмет, освен такъв, който може да те убие и да унищожи и най-скъпото ти.
Съвсем бавно, той махна дясната си ръка от устата й. Докосна с показалец устните на Сара в безмълвна заповед да мълчи. Въпреки че допирът беше съвсем лек, той усети как тя трепна.
Сара кимна, за да му покаже, че разбира, че трябва да е много тиха.
Движението на главата й предизвика леко потъркване на устните й в ръкавицата му и това разтревожи Кейс. Би могъл да се закълне, че усети топлината на дъха й дори през кожата.
Сякаш докосваше огън.
Един първичен мъжки импулс премина през него и това го изненада.
„По дяволите! — помисли си той. — Това е най-неподходящото време да се разгонвам.“
Не бе знаел, че толкова му харесва ароматът на рози.
— Да му се не види, не може да се направи нищо и вие го знаете, да му се не види.
Гласът отдолу се извиси и отклони вниманието му от неочакваното усещане, което го накара да изпита жената до него.
— Това е Джо Муди — прошепна той в ухото на Сара. — Хората му го наричат „Да му се не види“, но само зад гърба му.
По лицето й отново пробяга бърза усмивка.
— Толкова ли е грозен? — обади се тя тихо.
Леко дрезгавият й глас подейства на Кейс като глътка уиски. Пое си бавно и дълбоко дъх. Каза си наум, че не го прави, за да се наслади на аромата на рози и женственост, толкова редки в тази пустиня.
Бързото стягане на мускулите му показваше обаче, че лъже.
— Да му се не види, този стар мишелов е намерил сребро, да му се не види! — каза Муди.
— Тогава защо вдовицата му живее по-бедно и от индианка? — беше студеният отговор.
Тръпката, която премина през тялото на Кейс при звука на втория глас, трая само миг, но Сара я усети. Точно както бе усетила и предишната.