Гледайки я, Сара си представи как Ют и Голямата Лола са ограбвали банки.
— И защо бандитите ще си губят времето в преговори? — попита тя.
— Ти не би ли предпочела първо да огледаш, преди да атакуваш? — отвърна Лола.
— Не мисля, че Муди е толкова умен.
— Не е. Но Аб Калпепър е умен колкото ракун и два пъти по-хитър.
Тихо изсвирване от дърветата до поточето им даде да разберат, че Конър е на мястото си и прикрива фланга им.
— Ют ще слезе от скалата по пряката пътека — каза Лола. — След малко ще бъде тук.
Сара не каза нищо. С къщата зад гърба им, Конър от лявата страна и Ют от дясната, бяха готови за борба, ако се наложи.
Но се надяваше, че няма да се стигне дотам.
— Не — каза Лола и примижа срещу слънцето. — Съвсем сигурно е, че няма да има стрелба.
— И защо си толкова сигурна?
— Щом Ют не е стрелял досега, значи не бива да стреля.
Въпреки думите на Лола, Сара стискаше толкова силно пушката, че я заболяха ръцете.
Откакто Ют дойде в малката й долина по-скоро мъртъв, отколкото жив и остана при нея, нямаха никакъв проблем с индианците, които понякога минаваха оттук на път за ловните си територии. Тримата мъже, които яздеха към ранчото, бяха първите хора, които идваха тук с лоши намерения от години насам.
„О, Господи, надявам се, че нищо лошо няма да се случи на Конър“ — мислеше тя отчаяно.
Но на лицето й не беше изписан страх. Без да помръдват, тя и Лола наблюдаваха двамата високи мъже, които вече влизаха в двора на ранчото, възседнали дорестите си мулета.
— Само двама са — каза Сара.
Лола изсумтя.
— Мога да броя.
— Къде е третият?
— Най-вероятно се промъква отзад. — Тя хвърли на Сара една бърза беззъба усмивка. — Няма да се учудя, ако пострада.
Сара се усмихна тъжно. Мисълта, че някой се промъква зад гърбовете им, не беше много утешителна.
Така, както я беше научил Ют, тя се отдръпна малко от Лола, за да не се припокрива обсегът на пушките им. По-възрастната жена направи същото.
„Поне колибата е зад гърба ни“ — помисли Сара.
Изсъхналите дъски не бяха кой знае каква защита, но все пак беше по-добре от нищо.
— Е, Калпепърови са — обади се след малко Лола.
— Как разбра?
— Те яздят такива дорести мулета.
— И кои точно са? — попита Сара.
— Не мога да разбера оттук. Ют казва, че петима от тези дяволи живеят в Спринг Каниън.
Дишането на Сара се учести. Тя леко се наведе напред, взирайки се към скалите. Но виждаше само двама ездачи.
— Виждаш ли третия? — попита Лола.
— Не.
— Ще ми се да не мразеше толкова някой да дъвче тютюн. Това би ме поуспокоило малко.
— Ами дъвчи тогава. Сега не е време за изискани маниери.
Лола извади малко тютюн от джоба на полата си и го пъхна в устата си.
— Задължена съм ти — каза тя.
— Няма защо. Само недей да плюеш на прането.
Лола се изсмя, но очите й не изпускаха приближаващите ездачи.
Сара също ги наблюдаваше, надявайки се, че просто не са забелязали третия.
Може би Аб е този, който е останал назад, за да пази гърбовете им, мислеше си тя, изпълнена с надежда.
Въобще не искаше да бъде по-близо до Аб Калпепър, отколкото вече беше в онази плитка пещера преди няколко дни. Жестоките нотки в гласа му още я караха да настръхва.
— Добре е, че Калпепърови не се доверяват на Муди, — каза тя. — Обзалагам се, че Аб е останал, за да не го изпуска от погледа си.
Лола се изсмя, но звукът не беше приятен.
— Никой, който има мозък в главата, не би се доверил на Муди. Той би откраднал парите на баба си и би танцувал на гроба на майка си.
— Говориш така, сякаш го познаваш.
— Веднъж в Ню Мексико ме изигра и не ми плати за цяла нощ, прекарана с мен. Разбира се, тогава бях много по-млада и нямах представа колко измамни същества са мъжете.
Сара се усмихна леко. Не можеше да си представи, че някой може да измами Лола сега — независимо дали е мъж или жена.
Двете дорести мулета вече бяха на по-малко от сто метра от тях.
— Ти ще говориш — каза Лола. — Ако се наложи да се стреля, ще се прибереш в колибата и ще ги оставиш на мен.
— Няма да…
— Да бе, няма! — прекъсна я гневно Лола. — Аз и Ют знаем как стават тия работи. Няма да се застреляме един друг по погрешка.
Нямаше време за спор. Калпепърови бяха само на трийсетина метра.
От безоблачното небе над главите им отново се чу зовът на орела.
Сара завиждаше на волната птица така, както бе завиждала за малко неща в живота си.
— Аз съм Аб Калпепър — каза единият ездач. — А това е Кестър, мой роднина. Той не е много разговорлив.
Нито единият от двамата не гледаше към жените. Погледите им обикаляха къщата и постройките около нея.