— Добро утро и на двама ви — каза глухо Сара. — Аз съм мисис Кенеди.
Кестър се размърда на седлото, но продължаваше да не поглежда към жените. Бледите му сини очи не спираха да се въртят и явно не пропускаха нищо.
„Лола беше права — помисли си Сара със смесица от облекчение и гняв — Те просто искат да огледат мястото. Копелета.“
Изпъна гърба си. Въпреки че нито нейната пушка, нито тази на Лола бяха насочени право към ездачите, все пак дулата им не сочеха кой знае колко встрани от тях.
— Приятно ми е — обади се и Кестър и докосна ръба на избелялата си шапка.
— Добри маниери — промълви тихо Лола. — Не ги е използвал толкова отдавна, че чак са ръждясали.
Сара се усмихна леко.
През една дупка на зъбите си Лола метна струя кафява плюнка към краката на мулетата. Разстоянието беше почти два метра.
Кестър я погледна с възхищение.
— Можете ли да ни почерпите с глътка горещо кафе? — попита Аб.
„За да можеш да разгледаш и вътре, така ли? — помисли си Сара. — Не, Аб. Няма да ти е толкова лесно да преброиш оръжията ни.“
— Съжалявам — каза тя гласно — Нямаме кафе. Прекалено скъпо е.
— Ами чай тогава? — не се отказваше Аб. — Нещо топло.
— Тази сутрин запалихме огъня отвън — отговори тя. — Ден за пране, нали разбирате.
Изражението на Аб показваше, че не й вярва. Виждайки състоянието на дрехите им, Сара разбираше недоверието му. Панталоните му изглеждаха така, сякаш никога не са прани. Сигурно беше забравил колко работа означава един ден за пране. Или може би никога не е знаел.
— Нямаме и бисквити — продължи Сара спокойно, — нямаме боб, нямаме бекон, нямаме дори и сушено еленско месо. Не обичам да изглеждам негостоприемна, но не очаквах гости.
Аб се размърда на седлото, повдигна шапката и се взря в нея.
Тя направи огромно усилие да не отстъпи назад. В погледа му имаше нещо, което караше стомахът й да се свива.
Спомни си какво беше казала Лола за Аб и роднините му.
Продаваха деца на команчите, след като им правеха разни неща, които биха накарали и дяволът да се засрами.
— Ако мулетата ви са жадни — каза Сара дрезгаво, — можете да ги напоите в поточето.
— Не са жадни — отвърна Аб.
Дори крясъкът на орела не наруши тишината, която се възцари за известно време.
— Не сте много приятелски настроени, така ли? — обади се той най-накрая.
— Имам си приятели.
Тонът й подсказваше, че няма нужда от още — особено Калпепърови.
— Едно момиче, което живее само като теб, не може да има много приятели.
— Аз не съм сама.
Аб погледна към Лола, после отново към Сара.
— Имам предвид мъже.
— Не се интересувам от мъже, мистър Калпепър. Въобще.
— Ами, в такъв случай, мисис, предполагам, че няма да имаш нищо против да ми върнеш моя човек.
— Ако някой от твоите хора е тук, можеш да си го вземеш веднага. Но тъй като не е така, можеш да го потърсиш на друго място.
Лицето на Аб се изкриви. Воднистите му сини очи придобиха странен блясък.
— Не бързай толкова, миси. Не съм някой боклук, който ти и тази стара курва можете просто да изхвърлите.
Всичката му предишна вежливост изчезна. Гласът му отново придоби оня тон, който Сара си спомняше. Тонът, с който казваше, че всички жени са безполезни гадини.
Но очите му я шокираха още повече. Никога не беше виждала толкова омраза, събрана в едни човешки очи.
— Не ме интересува езикът ти, мистър Калпепър — каза тя равно. — Ако обичаш, напусни ранчото ми.
— Дошъл съм за онзи пор, който уби двама от хората ми — озъби се той. — Дай ми го.
— Не знам за какво говориш — отговори Сара хладно — В ранчото „Лост Ривър“ няма убийци.
Мулето на Кестър направи няколко крачки наляво.
Пушката на Лола се вдигна предупредително. Тя освободи предпазителя и изгледа Кестър, сякаш беше гърмяща змия.
— Той е тук — каза Аб. — Видяхме следите му от „Испанската църква“ и те водят тук.
— Твоите роднини имали ли са пистолети? — попита Сара.
— Разбира се, че имаха. Те са Калпепър!
— В гърдите ли са застреляни?
— Калпепърови не са страхливци. Били са с лице към него.
— В такъв случай не е имало никакво убийство. Твоите хора просто са предизвикали човек, който не е бивало да закачат. И са платили за това с живота си.
Лицето на Аб се зачерви, после изведнъж пребледня.
— Човекът, който уби роднините ми, е в тази къща — каза той студено. — Дай ми го.
— Не — отвърна тя. — Той самият е на крачка от смъртта.
— На кого му пука? Дай ми го!
— Ако той оживее, можеш да му отмъстиш, но не и тук. Дотогава този човек е мой гост.
Аб се взираше в нея, сякаш не можеше да повярва на ушите си.