— Ще ти помогна да се върнеш в леглото — каза тя след известно време.
— Мога да се върна и сам.
— Но ти си ранен!
Кейс почувства топлата й ръка на гърба си и едва се въздържа да не й закрещи. Или да я сграбчи.
— Кейс?
— Ако не престанеш да се отнасяш с мен като с някое разглезено коте — каза той равно, — ще те сграбча и ще ти покажа колко здрав се чувствам в момента.
— Разглезено коте? — Тя се засмя. — Приличаш повече на пума, отколкото на домашна котка.
Той се повлече на здравата си лява страна към леглото. Но острата болка, която изпита, го накара да спре веднага.
„Е, това би трябвало да ме излекува“ — помисли си той.
Със сурова решителност, изписана на лицето, и без да обръща внимание на възраженията на Сара, той запълзя по пода.
— Ето — каза той, когато се добра до леглото. — Доволна ли си?
Тя погледна пепелявата му кожа, потта на челото му и очите, в които личеше колко много го боли.
— Можеш да учиш на инат мулетата на Калпепърови — каза тя гневно.
— Без съмнение.
— Нима ти доставя удоволствие да ми създаваш допълнителна работа?
Той премига.
— Моля?
— Погледни се само колко си се изцапал! Ще трябва да те къпя.
Кейс щеше да спори, но беше много изтощен. Изненада се от собствената си слабост.
— Много съм… изморен.
— Аз не съм. Ще те изкъпя, преди да си се усетил.
Той се опита да й се противопостави, но се чувстваше толкова замаян. Думите, които успя да промълви, бяха само безсмислен шепот.
Сара видя как клепачите му затрептяха и най-накрая се затвориха. Тя въздъхна с облекчение. Дори и толкова изтощен от болката, тя се съмняваше, че би могла да се пребори с него и да направи това, което той не искаше.
— Голям инат си — промълви тя.
Очите му останаха затворени. Тя забеляза, че гъстите му, тъмни мигли леко се извиват в краищата и му придават странно уязвим вид.
— Мигли, на които всяко момиче би завидяло — каза тя тихо, — а Господ е дарил с тях един толкова силен мъж.
Той не направи нищо, от което да проличи, че я чува.
— Благодаря ти, Кейс, който и да си, откъдето и да идваш — продължи Сара тихо.
Той не помръдна.
— Знаехме, че задната част на къщата е нашето слабо място. Конър не може да я вижда от дърветата, Ют също.
Кейс задиша по-дълбоко, когато изтощението и здравият сън го надвиха окончателно.
Тя коленичи до него и сложи дланта си на челото му. Беше хладно, гладко и леко влажно.
— Е, да видим дали си пострадал, защитавайки гърба ни — каза тя тихо.
С бързи движения развърза превръзката на бедрото му.
Нямаше прясна кръв дори на по-дълбоката рана.
— Слава Богу — прошепна тя, — че си толкова твърд физически, колкото си и дебелоглав.
Отвън се чу продължително изсвирване. Всичко е чисто.
Вълна от облекчение заля Сара. След малко тя си пое дълбоко въздух и се захвана за работа.
Въпреки това, което беше казала на двамата Калпепърови, в къщата все пак имаше запален огън, върху който се топлеше кофа с вода.
— Тук всичко наред ли е? — извика Лола.
— Раните на Кейс не са се отворили, ако това имаш предвид — отговори Сара. — Отидоха ли си Калпепърови?
— Само прахът във въздуха подсказва, че са били тук.
— Къде е Конър?
— Оглежда задната част на къщата. Ют тръгна по следите на третия кучи син.
— И аз ще изляза веднага щом се погрижа за Кейс.
— Няма нужда. В момента дори аз нямам какво да правя. Искаш ли да ти помогна с нещо?
— Не — бързо отвърна Сара. — Мога да се справя и сама.
Веднага щом изрече думите, осъзна, че не иска никой друг да вижда Кейс гол. Съвсем друго нещо беше, когато състоянието му беше почти безнадеждно, но сега беше достатъчно здрав, за да пълзи из колибата. Някак си всичко бе станало повече… лично.
„Май ми се е размътил мозъкът — скара се тя на себе си. — Лола е виждала повече голи мъже, отколкото ти си виждала облечени.“
Но въпреки това й беше неприятна мисълта друга жена да докосва силното мускулесто тяло на Кейс.
— Когато имаш възможност — извика тя, — донеси ми още вода от потока.
— За Бога, момиче. Да не си решила да къпеш скалите?
Сара се засмя тихо. Никой не одобряваше нейната страст към водата и сапуна.
— Не скалите — промълви тя — Просто един мъж. Един голям мъж.
Когато помисли за Кейс като за мъж, а не като за просто още едно ранено същество, за което трябва да се грижи, стомахът й странно се сви Това не беше страх, нито пък притеснение, но въпреки това приличаше и на двете.
— Какво ти става Сара Джейн Лоусън? — промълви тя тихо, имитирайки интонацията и думите на отдавна починалата си баба. — Човек може да си помисли, че си останала и без малкото мозък, който Господ милостиво ти е дал.