А Кейс беше съвсем различен.
С присвити очи тя отбеляза, че той има напредък. Първия път, когато го намери да подскача из стаята съвсем облечен, тя скри дрехите му веднага щом той заспа.
Но ако смяташе, че платът около слабините на Кейс е достатъчна причина, за да го задържи в леглото, грешеше. Доказателството беше пред очите й.
— Защо бързаш толкова? — попита тя спокойно, опитвайки друг подход.
— Десетте дни лежане по гръб ме превърнаха в безпомощно котенце.
Сара огледа мускулестото му тяло и се изсмя високо.
— Котенце? Кейс, дори и лъвчетата не са силни колкото теб.
Единственият отговор беше сподавено проклятие.
— Би ли повторил? — обади се тя невинно.
— Бих, но ти не би искала да го чуеш.
Прикладът на пушката се подхлъзна. Той се олюля и сигурно щеше да падне, ако тя не бе скочила към него, предлагайки рамото си за опора.
— По-полека — обади се тя.
— Запази този сладък гласец за ястреба си. Той е достатъчно сляп, за да ти вярва.
— В момента е с качулка.
— Точно това казах — сляп.
Тя му се усмихна.
Той не отвърна на усмивката й.
Тя не се изненада, не се и разтревожи. Вече беше разбрала, че той не се усмихва и не се смее, въпреки че имаше чувство за хумор, което очевидно беше резултат от живот със забавно, любящо семейство.
В началото мислеше, че болката не му позволявала се смее, но в процеса на оздравяването му разбра, че причината за непрекъснатото му мрачно настроение няма нищо общо с раните му.
Не знаеше какво се е случило. Предполагаше, че има нещо общо с имената, които повтаряше по време на треската си — Емили и Тед, Белинда и Хънтър.
Но най-вече Емили. Кейс викаше името й с ярост, мъка и отчаяние, които разкъсваха сърцето на Сара.
Тя самата много добре знаеше какво означава да изгубиш всичко, дати отнемат топлотата и любовта, да останеш нещастен и самотен, само с едно дете, което разчита на теб, за да оцелее.
— Ако ти сложа качулка, ще стоиш ли там, където ти е мястото? — попита тя тихо.
— Може да стане, но само ако Ют е насочил пушка срещу мен.
Тя го погледна в очите. Ъгълчетата им не бяха присвити, което й подсказваше, че не се шегува. Въздъхна.
— Конър ти направи патерица — каза тя след малко. — Ще ти я донеса.
— Донеси ми и дрехите.
— Не.
Устните на Кейс се изпънаха. Погледна решителното й лице. И както често се случваше напоследък, потъна в загадъчния цвят на очите й — сиво с проблясващи сини сенки, сребрист огън или пък тъмни като буреносен облак, в зависимост от настроението й.
— Искаш да се разхождам пред теб гол — каза той равно. — Тогава нека бъде така.
Но гласът му не беше толкова строг, колкото му се искаше да бъде. Мисълта да бъде гол с тази остроумна, смела малка вдовица му допадаше твърде много.
— Ти не си гол — сряза го тя.
— Сигурна ли си? — провлече Кейс. — Може би е по-добре да погледнеш по-надолу.
Бузите на Сара порозовяха, но тя не свали поглед от очите му.
— Цялата работа е в това — каза тя закачливо, — че все още си твърде слаб, за да подскачаш наоколо, независимо дали си гол, или облечен като лорд на Великден.
— Цялата работа е в това, красива вдовичке, че няма да си в безопасност, докато аз съм тук.
— Не съм красива и няма да съм в по-голяма безопасност, когато си тръгнеш.
— Чух какво каза Аб Калпепър. Той дойде в ранчото „Лост Ривър“ заради мен, а не заради теб.
— Не си чул всичко — каза тя рязко. — Каза също, че ще кастрира Конър.
Кейс си пое бързо въздух.
— Боже Господи! Защо?
— Не знам, но мога да предположа.
— Слушам те — каза Кейс.
— Брат ми е… импулсивен.
Кейс чакаше.
— Мисля, че Конър е ходил в лагера им в Спринг Кениън, сложил е солта им при захарта, размесил е зобта с фасула и е пуснал конете им, за да прикрие следите си.
— Щеше да е много по-добре, ако беше прерязал няколко гърла, след като така и така е бил там.
Сара се задъха.
— Не! Не искам Конър да живее по този начин!
— В такъв случай си му избрала неподходящо място за живеене.
— Точно затова смятам да го изпратя на Изток, за да учи.
Без да казва нищо, Кейс огледа стаята. Оскъдната мебелировка и глиненият под подсказваха, че парите в ранчото „Лост Ривър“ не са в излишък.
— Конър вече е достатъчно голям — обади се след малко той. — Може би ще иска да каже нещо по въпроса къде ще ходи или къде няма да ходи.
— Светът не се състои само от една река и от пустиня от червени скали. — Гласът й беше глух.
— Това твое мнение ли е, или на брат ти?
— Ранчото „Лост Ривър“ е всичко, което желая. Животът тук ме удовлетворява.
Решителността в гласа й беше изписана и на лицето й. Очите й горяха със сребрист блясък.