Дрезгавият му глас й достави удоволствие. Беше нежен и едновременно толкова мъжествен.
— Сега вече знам как се чувстват ястребите ми.
Той издаде въпросително възклицание.
— Приласкани — продължи тя, въздишайки. — Много е хубаво.
Трогнат, без да разбира защо, Кейс целуна леко косата й. Толкова леко, че тя дори не забеляза. Не би могъл да обясни почти болезнената нежност, която в момента изпитваше към нея. Знаеше само, че е виждал твърде много жени и деца, съсипани от войната.
И досега не беше успявал да облекчи болката им, въпреки че беше опитвал.
Също както не беше успял да спаси племенницата и племенника си.
— Конър е щастливец да има сестра като теб — каза Кейс след малко.
— А аз имам нужда от по-голям брат, като теб — леко се усмихна Сара. — Искаш ли да ме осиновиш?
По лицето му пробяга израз на болка, но той не спря да гали косата й.
— Децата имат нужда от любов — каза той спокойно, — а на мен не ми е останала никаква.
— Разбира се, че ти е останала. Ти си нежен и добър.
— Това би изненадало Калпепърови.
— Много неща биха ги изненадали.
Кейс сложи пръст под брадичката й и надигна главата й така, че тя не можеше повече да избягва погледа му.
— Не се самозалъгвай, Сара Кенеди — каза той тихо, — не ми е останала никаква любов. И не искам любов. Никога повече няма да обичам нещо, което може да умре.
Искаше й се да извърне поглед от спокойната решителност на очите му, но не го направи. Вместо това позволи на истината за него да я сграбчи като ноктите на хищна птица.
Разкъсващата болка я изненада. До този момент сама не беше разбрала колко много от себе си е дала на Кейс.
Кейс — един мъж, който не искаше нищо от нея.
Той беше като дивите създания, които не искаха да бъдат нейни пленници, дори и докато оздравеят.
Но такава е природата на ястребите. Кейс не винаги е бил такъв.
Какво го е накарало да отхвърли любовта?
Но не зададе въпроса си гласно. Нямаше смисъл. От това само щеше да го заболи.
— Ти ми вярваш — каза той.
Това не беше въпрос. Беше прочел отговора в очите й, беше усетил внезапната вцепененост на тялото й, сякаш сърцето й бе спряло да бие.
— Вярвам ти — прошепна Сара.
Той кимна.
— Добре. Не искам помежду ни да стои заблуда.
— Какво значение има? — попита тя, а в гласа й се усещаха слаби нотки на гняв. — Ти си просто още едно диво създание, дошло в дома ми ранено, и което ще го напусне веднага щом може.
— Ют не те е напуснал.
— Звучи така, сякаш това те притеснява.
— Би трябвало. Оздравяването е като някаква… магия.
Сара се вгледа в очите на Кейс, които сега бяха придобили цвета на пролетна трева. Но за него никога нямаше да настъпи пролет.
Защото той не искаше.
Той отричаше живота по начин, по който повечето хора отричаха смъртта.
Усмивката й беше болезнена колкото мислите й.
— Не позволявай на тези мисли да те притесняват — каза тя. — Аз не съм някоя вещица, която клеми над гърнето с магиите си. Аз съм просто една вдовица, която се е научила как да лекува рани.
Напрежението от лицето му изчезна. Много малко хора биха го забелязали. Още по-малко биха се досетили, че това е неговият начин да се усмихва.
— Нямаш гърне, а? — попита той.
— Никакво.
— Огромна тежест ми падна от плещите.
С неудоволствие, което не показа, той спря да милва косата й и отново започна да обикаля стаята. Тя тръгна с него, служейки му за опора. Той се поколеба, но прие помощта й.
— Но имай предвид, че не отговарям за лапите на Лола — каза Сара преднамерено безгрижно. — Кой знае какво слага в тях.
— Голямата Лола — Кейс поклати глава. — Как така тази стара ку… — ъъъ жена се озова при теб?
— Дойде някъде около месец след като открих Ют почти мъртъв при „Пръстите на зората“.
— Никога не съм чувал за тях.
Сара сви рамене.
— Защото ги няма по картите. Аз ги кръстих така. Тук има толкова много каменни образувания, че трябваше да им давам някакви имена, за да знам къде съм търсила съкровището и къде не съм.
Кейс тромаво се движеше из стаята, полагайки усилия да слуша онова, което му говореше Сара. Така поне малко отвличаше вниманието си от познатото усещане, което пулсираше във вените му.
— Мисля, че трябва вече да спреш — каза тя. — Изглеждаш измъчен.
Той само поклати глава. Това, което го измъчваше, не беше болка, а желание.
Дясната й ръка обвиваше кръста му. Пръстите й стискаха голата му плът над парчето плат. Цялата дясна половина на тялото й — гърдата, хълбокът и бедрото й — се притискаха към него при всяка следваща стъпка.
Всяко движение на тялото му напомняше на Кейс за учудващо меките женски форми, скрити под грубото облекло на Сара.