— Ако ти и останалата пасмина си седнете на задниците, лагерът ще ви се стори много уютен — каза Аб.
Някой изруга, но никой не се възпротиви открито.
— Ще убия всеки, когото хвана да краде в „Съркъл Ей“ — продължи Аб.
Никой не каза нищо.
— А също така и всеки, който се забърка с белите жени — добави той.
— Дори и с Голямата Лола? — попита Муди учудено.
— Чувам, че се е отказала от кражбите.
— Да, но, да му се не види, тя е просто една стара курва, да му се не види!
— Няма да я закачате. Ще правим това, за което се разбрахме — ще живеем мирно и тихо в лагера и ще правим набезите си надалеч.
Никой не се обади след спокойната заповед на Аб Калпепър.
— След година — година и нещо — продължи Аб, — ще имаме хиляда глави добитък и жени, достатъчни за султански харем. Някой да има нещо против?
Мълчание.
— Добре. Връщайте се в лагера. Аз и Кестър ще яздим отзад, за да видим дали някой от „Съркъл Ей“ не ни е проследил. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към Парнел.
Чу се тропот на подковани копита по скалите. Това бяха мулетата. Мустангите не бяха подковани и издаваха много по-малко шум. Прахът се вдигна чак до плитката пещера, в която Сара и Кейс лежаха неподвижни.
След като в продължение на няколко минути не се чу никакъв звук, Сара понечи да стане. Той веднага се хвърли отново върху нея, притисна я към земята и затисна устата й с ръка.
— Аб! — прошепна Кейс.
Това беше достатъчно. Тя сякаш се вкамени. Минаха още няколко дълги минути.
— Нали ти казах — обади се Кестър.
— А пък аз ти казвам, че там има някой — отвърна Аб.
— Призрак.
— Призрак — подигра му се Аб — Няма никакви призраци, момче. Колко пъти трябва дати го казвам?
— Виждал съм ги.
— Само на дъното на бутилката.
— Виждал съм ги — повтори Кестър.
— Държиш се като малко бебе. Ако татко беше тук, щеше да те ритне по задника.
— Виждал съм ги.
— Дрън-дрън. После да не ми се вайкаш, когато онези тексасци ни проследят.
— Тях не съм ги виждал.
— Дрън-дрън.
Аб направи един кръг с мулето си и тръгна в посоката, в която бяха препуснали останалите. Кестър го последва.
Кейс не помръдваше.
Нито пък Сара. Дори и да искаше, нямаше как, защото беше прикована от тежкото му тяло към земята.
Най-накрая той бавно се претърколи настрани. Преди тя да е успяла да се надигне, той притисна ръката си между плешките й.
Останаха така, неподвижни, заслушани в тишината.
Ако Сара не беше свикнала да ловува или просто да наблюдава дивите животни, щеше да изгуби търпение много преди Кейс да й даде знак, че може да стане.
Но тя беше прекарала много години с пушка или пистолет в ръката, осигурявайки храна за по-малкия си брат и за съпруга си, който прекарваше цялото си време в търсене на съкровище.
Търпението й, както и абсолютната й неподвижност, направиха силно впечатление на Кейс. Познаваше много малко мъже и нито една жена, които да могат да стоят неподвижни за дълго. Рано или късно, повечето хора помръдваха.
Рано или късно, повечето хора умираха.
Но, за Бога, това момиче мирише хубаво! И е толкова приятно да я докосваш. Мека е, но не чак толкова. Като розова пъпка.
Интересно дали вкусът й е като на дъжд, слънце и рози, смесени заедно?
С беззвучна ругатня Кейс се отърси от тези мисли и махна ръка от гърба на Сара.
— Говори тихо — каза той шепнешком. — Всеки звук се чува надалеч в тази каменна пустош.
— Знам.
— Имаш ли кон?
— Не.
Не му каза обаче, че конете вдигат прекалено много шум, а шумът можеше да събуди Конър и той да се разтревожи, че тя излиза сама през нощта. Правеше го все по-често напоследък.
— Можеш ли да яздиш, мисис Кенеди? — попита Кейс.
— Да.
— Ще те изпратя до вкъщи.
— Не е необходимо, мистър… ъъъ…
— Наричай ме Кейс. Конят ми е на една полянка в дефилето на юг оттук — каза той. — Знаеш ли мястото?
— Да.
— Добре. Ще вървя след теб.
Сара понечи да каже нещо, но само сви рамене и се обърна. Нямаше никакъв смисъл да спори. Ако той искаше да я изпрати, щеше да го направи независимо дали на нея това й харесва или не.
Но пък ако наистина вървеше след нея, не издаваше никакъв звук. След няколко минути любопитството й надделя. Тя спря и се обърна назад.
Той беше зад нея.
Учуденото възклицание, което неволно се изтръгна от устата й, като го видя толкова близо до себе си, предизвика още по-неочаквана реакция от него. В първия миг ръцете му бяха празни. В следващия в тях вече блестеше револвер, зареден и готов за стрелба.
Кейс направи няколко безшумни крачки към нея и прошепна в ухото й: