— Какво има?
— Не чувах стъпките ти, затова се обърнах и видях, че си точно зад мен — прошепна тя в отговор. — Изненадах се, това е всичко.
Револверът се върна в кобура толкова бързо, колкото бе излязъл оттам.
— Ако вдигаш шум, лесно можеш да се окажеш мъртъв — каза той делово. — Особено по време на война.
Сара си пое дълбоко въздух, обърна се и продължи да върви. Конят му чакаше на полянката и спокойно пасеше. Когато я подуши, животното бързо вдигна глава и ушите му щръкнаха.
Формата на главата му й подсказваше, че това не е обикновено животно. Чистите линии, издължената муцуна, трептящите ноздри и широко разположените уши говореха за добра порода.
— Не се приближавай — каза Кейс на Сара, а после продължи към коня: — Спокойно, Крикет. Това съм аз.
Когато мина покрай нея, Сара разбра защо се движеше толкова безшумно. На краката му имаше високи до коленете мокасини, а не ботуши, каквито повечето от белите носеха.
С пестеливи движения Кейс затегна каишките на седлото, хвана юздите и поведе Крикет1 към нея.
Конят беше огромен.
— Най-големият щурец, който някога съм виждала — обади се тя.
— Беше голям колкото щурец, когато го кръстих така. Съмняваше се, но не отговори.
— Остави го да те подуши — каза Кейс. — Не се страхувай. Жребец е, но се държи като джентълмен, когато съм наблизо.
— Да се страхувам от кон? — възкликна тя — Не си познал.
После гласът й се промени. Стана тих, успокояващ, почти като песен. Толкова чист, колкото ромона на някое поточе.
На Крикет тези звуци му харесваха толкова, колкото и на Кейс. Меката като кадифе муцуна на жребеца се наведе към шапката й, захапа едната й дълга плитка и изпръхтя във вълнената й жилетка. После Крикет наведе още главата си и я бутна в гърдите с безмълвната молба да бъде погален.
Тихият смях на Сара опари Кейс като огън. Той наблюдаваше безмълвно как тя сваля ръкавиците си и гали главата и ушите на Крикет. После пъхна пръстите си под юздата там, където кожата на животните обикновено се ожулваше и само човешки ръце биха могли да го почешат.
Крикег издаде някакъв звук, после отпусна главата си на гърдите й, доволен като куче.
Кейс, без да иска, се зачуди как ли би се почувствал, ако тези ръце погалят косата му, тялото му.
„Проклятие — изруга той наум. — Какво ми става? Ако продължавам да си мисля за такива неща, язденето с нея няма да е много приятно.“
— Да ти помогнали да се качиш? — попита той рязко.
— Това е твоят кон, все пак.
Движението, което направи Кейс беше толкова бързо, че Сара дори не успя да разбере какво става. В един миг галеше Крикет, а в следващия вече беше на седлото със смътния спомен, че Кейс я е вдигнал, сякаш не е по-тежка от перце.
Преди да се е усетила, той направи още едно светкавично движение и се озова зад нея на седлото.
Тя се вцепени.
Крикет усети страха й и изпръхтя.
— Спокойно — обади се Кейс тихо. А после добави по-грубо: — Мислех си, че можеш да яздиш.
— Мога — отговори тя през зъби.
— Тогава се отпусни, плашиш Крикет.
Сара въздъхна дълбоко, разбрала, че той е протегнал ръце към юздите, а не към нея.
— Умееш да изненадваш хората — промълви тя.
— И други са ми го казвали.
Той обърна коня и се насочи към изхода на долината.
Сара постепенно започна да се отпуска. Крикет вървеше доста бързо, без очевидно да полага усилия.
— Добър кон — обади се тя след известно време. — Наистина добър.
— Той и Багъл Бой са последните.
— Последните от какво?
— От конете, които отглеждахме аз и брат ми. Войната и набезите на престъпниците довършиха останалите, включително семейството на брат ми.
Гласът му беше спокоен, безизразен, като че ли говореше за неща, случили се с някой непознат.
— Все пак ти е останало нещо — каза Сара. — Аз имах само една парцалива рокля на гърба си и по-малък брат, за който да се грижа.
— Войната?
— Ураган. Преди шест години.
Кейс се размърда на седлото. Ароматът, топлината и близостта на Сара Кенеди подлагаха тялото му на адски мъки.
— В Луизиана — попита той, опитвайки се гласът му да звучи нормално.
— В Източен Тексас.
Той си пое дълбоко въздух. Ароматът на рози го накара да съжалява, че го е направил.
— Преди шест години? Сигурно си била съвсем малка.
— Карах четиринайсетата си година. Бях достатъчно голяма.
— За какво?
— За брак.
Тонът й подсказваше, че не бива да задава повече въпроси.
И това го устройваше чудесно. Леко дрезгавият й глас никак не помагаше на кръвта му да се успокои.
Вече наближаваха дома на Сара. Тя не му беше казала къде се намира ранчото. А и той не попита.