— Какво правиш тук? — попита той. Гласът му прозвуча дрезгаво.
Тя се обърна рязко и се втренчи в него, сякаш беше някой див звяр. Или Калпепър.
— Лола търси една от козите си — каза тя отчетливо. — Помоли ме да ти донеса вечерята. Конър и Ют спят.
Е, значи е дошла, защото никой друг не може да дойде.
— Благодаря — каза той.
— Няма защо.
Той се намръщи.
— Не е нужно да се отнасяш с мен като с непознат — каза той рязко. — Определено за теб не съм такъв.
Тя се изчерви, но после внезапно пребледня.
— Къде искаш да оставя вечерята ти? — попита тя глухо.
— Най-добре да не ми я запращаш в лицето.
Сара осъзна, че наистина държи чинията така, сякаш има намерение да я хвърли към него веднага щом той се приближи достатъчно.
— Съжалявам — промърмори тя. — Стресна ме. Мислех, че съм сама.
— Бременна ли си?
Въпросът му беше толкова неочакван, че челюстта й увисна.
— Моля?
— Чу ме добре.
— От всички лошо възпитани…
— Просто ми отговори на въпроса — прекъсна я той. — Запази лекциите си за Конър.
— Не знам.
— Какво?
— Не знам. Доволен ли си?
— Бях — в продължение на десет минути — смутолеви той, — но това беше преди няколко дни.
— Ако очакваш да водя разговор с теб — каза тя сладко, — престани да говориш на брадата си.
— Мислех, че брадата ми ти харесва, особено когато е между бедрата ти.
Тя потрепери, сякаш я удариха.
— Проклятие! — извика гневно той. — Съжалявам. Нямам право. Но само като си помисля как…
Каквото и да имаше намерение да каже, беше прекъснато от звука на приближаващи се копита.
Кейс се промени на момента — стана студен, далечен, овладян.
— Идвай тук! Бързо и тихо.
Преди още да е свършил, Сара се вмъкна в храсталака при него.
— Носиш ли пушка? — прошепна той.
Сара поклати глава.
— Съжалявам. Не мислех, че ще имам нужда… — започна тя.
— Просто не си помислила. Точка — прекъсна я той. Тя не си направи труда да спори. Беше прав и двамата прекрасно го знаеха. Никой, никой не биваше да се отдалечава на повече от три метра от къщата без оръжие. Но тя беше толкова разтревожена от мисълта, че ще трябва да остане насаме с него, че не бе помислила за нищо друго. Просто се беше втурнала нагоре, за да свърши задължението си възможно най-бързо.
— Иди зад мен — каза той тихо. — На няколко метра по-нататък има пукнатина в скалата, където можеш да се скриеш. Стой там, докато не те повикам.
Сара се втурна натам, грабвайки револвера, който той й подаваше.
Кейс не се обърна да я погледне. Тихите звуци, които се чуваха, когато храстите се жулеха в кожените й дрехи му подсказваха, че тя прави точно това, което й каза.
За първи път!
Тропотът на копита спря.
Надолу по билото имаше само една пътека и карабината на Кейс беше насочена право към нея.
Той се отдръпна по-навътре в храсталака. Докато се движеше, погледът му нито за миг не изпусна мястото, откъдето трябваше да се появят ездачите.
Отляво се чу песен на чучулига. Отдясно долетя отговор.
Той си пое дъх с облекчение и също изсвири като чучулига.
Настъпи тишина.
— Който и да се крие в храсталака — обади се най-накрая един глас, — ние не си търсим неприятности.
— Тогава не си дошъл на подходящото място, Хънтър — извика Кейс. — Тук няма нищо друго, освен неприятности.
Миг по-късно се появи един висок, силен мъж. В ръката му имаше карабина.
— Кейс? — В гласа му звучеше недоверие.
— Самият той. — Кейс излезе на открито. — Този, който се крие в храстите зад теб Морган ли е?
— Боже Господи! — възкликна Хънтър.
Той сграбчи Кейс и го стисна толкова силно, че би счупил ребрата на по-дребен мъж с подобна мечешка прегръдка.
Кейс изглеждаше изненадан После прегърна брат си също толкова силно.
— Слава Богу — започна да повтаря Хънтър. — Морган, излизай. Кейс е жив!
— Разбира се, че съм жив — каза Кейс. — Да не би да си пиян, че да не виждаш?
Вместо да отговори, Хънтър потупа брат си по гърба, отдръпна го от себе си, за да го разгледа, отново го прегърна и най-накрая го пусна.
Морган излезе от храстите. През рамото му беше преметната пушка.
— Здравей, Кейс — каза той. — Радвам се да те видя в тази част на ада. Много, много се радвам.
Кейс стисна ръката на мъжа и го потупа по рамото.
— Вие самите изглеждате доста добре — каза той, — за две толкова грозни същества.
Морган се засмя и поглади ситните черни къдрици на брадата си.
— Кого наричаш грозен, момче? — провлече той. — И ти си същият като мен. Криеш се като гризли, а?
Поклащайки глава, Кейс се обърна към брат си.
— Какво правите тук? — попита той.