По тялото й премина гореща вълна и дъхът й спря. Чудеше се дали някога пак ще изпита онзи учудващ, почти плашещ я екстаз.
— Ако ми кажеш какво търсиш — каза той, — ще мога да ти помогна да го намериш.
Тя се изсмя късо, надявайки се, че не се е изчервила.
— Искам да се изкача горе, за да погледна към стените на каньона пред нас — каза тя дрезгаво, посочвайки към една купчина камъни.
— Ако така ще видиш каньона по-добре, някой с пушка ще види теб още по-добре.
— Наистина ли мислиш…
— Да, по дяволите, наистина мисля — прекъсна я гневно той. — Ти също трябва да се опиташ да мислиш или ще се окажеш цялата на дупки, както проклетата ти жилетка.
Тя преглътна.
— Така, както яздим срещу вятъра — продължи Кейс, — конете не могат да подушат, ако някой ни следва. Но се обзалагам, че някой прави точно това.
Сара облиза пресъхналите си устни.
Той стисна по-силно ръката й, защото желанието му внезапно предизвика болка в него. Но бързо се осъзна и разхлаби хватката си.
Беше му приятно да я докосва дори през ръкавиците и дебелите дрехи. Беше толкова топла, мека, женствена.
— Какво търсиш? — попита той почти ласкаво.
Устата й пресъхна. Беше виждала същото изражение в очите му и преди.
Тогава той се бе притиснал към нея, изпълвайки я цялата.
— Търся едни други развалини — каза тя дрезгаво. — Не точно стаи, а малки каменни помещения, изградени в една малка пещера в скалите.
— Къде?
— Нагоре по каньона. На южната стена. Мисля, че видях нещо, когато събирах дърва тук.
Кейс бавно освободи ръката й.
— Аз ще погледна — каза той, — а ти ме чакай тук. Ако конете чуят нещо зад нас, скрий се някъде и стой там.
Кейс започна да се катери по камарата камъни. Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-очевидно ставаше, че каньонът е бил наводняван през последните няколко години.
„Може би е било в годината, когато Хач е бил твърде често Конър“ — помисли си той.
После се зачуди дали пък това не е каньонът, в който Хал е намерил смъртта си.
Какво бе казала Сара? Че каньоните са се напълнили с вода и Лост Ривър е излязла от бреговете си?
Използвайки всяко възможно прикритие, той се изкачи върху камарата и се вмъкна в една цепнатина. После внимателно разгледа горната част на каньона през далекогледа си.
Нищо не се движеше.
Погледна отново, съсредоточавайки вниманието си върху стените на каньона, където времето и водата бяха образували малки дупки и цепнатини в скалите.
Най-накрая забеляза нещо, което приличаше на развалини.
Нищо особено. Приличаше по-скоро на склад за провизии на някой ловец, отколкото на истинско убежище.
Продължи да наблюдава внимателно тесния каньон, но не откри нищо друго интересно. Отново обърна далекогледа към развалините. Когато откри най-прекия път до тях, той отново се обърна към долната част на каньона.
Внимателно разгледа скалите.
Нещо проблесна в долната част на каньона.
„Далекоглед, най-вероятно — реши той. — Където и да отидем, някой все ни наблюдава. Или се опитва да ни убие.“
Слезе надолу много по-бързо, отколкото се беше качил.
— Е? — попита тя. — Видя ли нещо?
— Има поне един човек, който наблюдава каньона.
— Колко близо?
— Извън обсега на карабината.
Тя вдигна глава и подуши въздуха като животно. После се усмихна. Но това беше по-скоро оголване на зъби, отколкото истинска усмивка.
— Там долу наистина ще им е студено — каза тя. — Бурите, които вилнеят в устията на каньоните, понякога наистина са жестоки.
— До южната стена има някакви развалини — каза той.
— Но не са нищо особено.
— Можем ли да стигнем дотам?
— Няма да е лесно.
— Но можем да го направим?
Той въздъхна.
— Да.
Тя нетърпеливо се втурна към едно от товарните животни и развърза лопатата.
— Какво чакаш? — обърна се към Кейс тя.
— Не мислиш ли, че е по-добре…
— Не — прекъсна го гневно. — Не мисля.
— Проклятие!
Той отиде до коня си и развърза двете навити одеяла. С няколко бързи движения на ножа направи от тях по едно пончо за себе си и за Сара.
— Сложи това върху жилетката си.
— Но…
— Направи го, без да спориш. Просто така. Само веднъж.
Той й нахлузи пончото, преди отново да си е отворила устата. Лицата им се оказаха съвсем наблизо едно до друго, когато той се наведе, за да придърпа пончото на мястото му. То увисна до под коленете й.
И беше топло.
— Благодаря — промърмори тя.
— Няма защо — отвърна подигравателно той. После навлече и своето пончо, грабна лопатата и отново се отправи нагоре.
Сара го следваше по петите.