Започна да вали сняг. Първите снежинки бяха леки и прозрачни и се носеха от вятъра като ябълков цвят. После вятърът се усили. Снегът ставаше все по-силен, покривайки бързо камъните.
— Трябва да се връщаме — каза Кейс, когато се изкачи на върха.
— Защо? В тези каньони само дъждовете са опасни.
— А какво ще кажеш за лавини?
Тя поклати глава.
— Тук няма такава опасност. Може би на по-високите места.
— А ако измръзнем до смърт? — попита той иронично.
— Сега е по-топло, отколкото преди да започне да вали.
— По дяволите — измърмори той.
— Поне няма да се притесняваме за засада — каза тя делово. — Не можеш да видиш по-далеч от няколко метра пред себе си.
— Да сме благодарни поне за дребните неща на Бога.
Кейс се обърна и отново погледна към южната стена на каньона. Въпреки че снегът вече бе покрил повечето от ориентирите му, той не бе забравил как изглеждаше околността през далекогледа.
— Недей да стоиш точно зад мен — каза той. — Ако падна, не искам да повлека и теб.
— Боли ли те кракът? — попита тя с тревога в гласа.
— Просто не стой толкова близо до мен — процеди през зъби.
Двайсет минути по-късно той се покатери на една скална издатина, висока около метър и половина. Скалната тераса не беше по-широка от два метра. Надвисналата отгоре скала не му позволяваше да се изправи в целия си ръст.
В скалния отвор бяха построени няколко стени.
— Пристигнахме ли вече? — извика Сара някъде под него.
— Нещо такова.
Той коленичи, остави лопатата настрана, обърна се и се пресегна да й помогне да се покатери. В същия момент забеляза нещо, което приличаше на усукано парче дърво. Обърна глава и го разгледа по-внимателно.
И видя останки от кофа.
Подсвирна леко.
— Давай — каза той на Сара. — Тук е по-топло, отколкото отвън на вятъра.
— Това наистина ли са развалини? — попита Сара нетърпеливо — Понякога отдалеч е трудно да се каже.
— Прецени сама.
Без да казва нищо повече, той й помогна да се качи. Тя се огледа наоколо.
— Внимавай, ниско е — предупреди я той.
Първото нещо, което Сара видя, беше някакъв предмет, който се показваше иззад една от стените. Посегна към него толкова бързо, че си удари главата в ниския таван.
Но дори не усети. В ръката си държеше стара ивица кожа. Резките температурни промени в каменната пустиня й бяха придали формата и вида на дърво.
— Дали е толкова стара, колкото си мисля? — В гласа й прозвуча страхопочитание.
— Не знам. Знам само, че не е оставено тук от индианци. Те не са познавали метала.
Тя се обърна и го погледна. Очите й бяха широко отворени и блестяха.
— Но испанците са го познавали.
— Както и доста други хора след тях. Има известна разлика между една стара кофа и триста паунда сребро.
Но блясъкът в очите му подсказваше на Сара, че той също е развълнуван.
Тя тръгна напред, за да види какво още има зад стената. После се поколеба.
„Нека да е тук! — помоли се наум тя. — Заради Конър. Той заслужава повече, отколкото му е дал животът досега.“
— Сара? — Кейс докосна ръката й. — Какво има?
— Толкова много надежди — каза тя просто.
Прониза го остра болка.
— Не се оставяй на надеждите да те заблуждават. Те само ти причиняват болка.
— Не. Спомените причиняват болка Надеждата я лекува. Ако нямаше надежда, животът щеше да е само болка.
Без да казва нищо, Кейс пусна ръката й. Сара пропълзя покрай стената и надникна в тъмнината зад нея.
Не видя нищо.
Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади кутия кибрит. Запали една клечка.
Зад порутената стена нямаше нищо, освен купчина камъни.
Разочарованието й беше огромно. Пламъкът потрепери и клечката изгасна, изгаряйки ръкавицата й. Тя не забеляза. Остана неподвижна доста време. Изведнъж усети Кейс зад себе си.
Обърна се към него.
— Има и други каньони — каза той тихо.
Тя кимна, но не се обърна, за да си тръгне.
— Имаше ли и други развалини в този каньон? — попита го тя.
— Не забелязах.
— Значи няма.
Той не каза нищо.
— Това беше изстрел в тъмното — обади се тя след известно време. — Наоколо няма червени колони. Мислех, че е възможно наводнението преди няколко години да ги е отнесло.
— Когато умря съпругът ти ли?
— Да — прошепна тя. — Хал казал на Конър, че никога няма да открие среброто.
— Хал често ли говореше за съкровището с Конър?
— Само веднъж — преди да умре. Той непрекъснато тормозеше Конър.
„И си е получил заслуженото“ — помисли си Кейс. Но не го каза на глас, защото беше дал дума на Конър.
— В този каньон ли се е случило? — попита той след малко.
— Така мисля. От това, което видях, когато събирах дърва… — Гласът й заглъхна.