Кейс я погледна, но тя не забеляза. Взираше се в снега с очи, които виждаха само миналото. Изведнъж потрепери.
— Съкровище на мъртвец — прошепна тя. — Това бяха думите ти. Никога не бих се докоснала до него, ако не беше брат ми.
— Колко навътре продължават развалините? — попита я той, взирайки се в тъмнината.
— Не знам. Точно пред мен има голяма купчина камъни.
— Може ли да погледна?
Тя се притисна към стената, за да му направи място. Той остави лопатата и се промъкна покрай нея. Пончото му закачи един камък, той се търкулна и излезе от пещерата, изчезвайки в пелената от сняг.
Кейс запали една клечка кибрит и се взря в тъмнината. Някога подът е бил заравнен от хора, отдавна преселили се в отвъдното. Сега отново беше засипан с каменни отломки.
Той огледа височината на стените, дълбочината на пещерата и камарата камъни, които препречваха пътя напред. Нещо не беше съвсем наред, но той не можеше да разбере какво точно.
Клечката изгасна.
Той продължи напред, докато се оказа притиснат между естествената каменна стена и зида. Пред него беше само купчината камъни.
Твърде много отломки, помисли си той, осъзнал какво не е наред.
Порутената стена не беше достатъчно висока, нито пък широка, за да е възможно отломките да са от нея. Дори и да се е заблудил от слабата светлина на кибритената клечка, все пак по-голямата част от камъните, които падат от стената, би трябвало да се изтърколят в каньона, както камъка, който той случайно бе бутнал.
Той запали още една клечка и разгледа камарата. Не стигаше до тавана. Може би имаше достатъчно място, за да се погледне над нея и да се види какво има отзад.
И втората клечка изгасна.
— Виждаш ли нещо? — попита Сара, но в гласа й не прозвуча особена надежда.
— Камъни.
Тя не попита нищо повече.
Кейс свали шапката си и се наведе към върха на купчината. Запали още една клечка и надникна в тъмнината.
Не видя нищо. Просто нямаше достатъчно място, за да погледне по-добре. Духна клечката.
— Дръпни се назад — каза той на Сара. — Ще се опитам да съборя част от камъните, за да погледна отзад.
— Внимавай! Развалините могат да бъдат много опасни.
— Чак сега ли го разбираш? — промърмори той.
— Знам го още откакто видях първите — каза тя с безразличен тон.
— Но не си се отказала.
Дори и да му отговори, думите й бяха заглушени от грохота на падащите камъни, които той буташе назад. Изведнъж се чу странен звук.
— Това лопатата ли беше? — попита Сара.
— Оставих я зад теб.
— Но нещо звънна като метал!
— Стой там.
Той продължи да бута камъните назад, свали едната си ръкавица и прокара пръстите си по отломките, които се появиха отдолу.
Камък. После още камъни — груби и студени. После нещо много по-студено.
И гладко.
Той запали една клечка и се взря в камарата.
Видя само отломки и няколко правоъгълни камъка, които бяха толкова тъмни, че сякаш поглъщаха светлината.
Черни камъни? Никога не бе виждал черни камъни в тези каньони, освен въглищата. Да не би това да са въглища?
Той бързо пъхна ръката си в купчината Пръстите му се сключиха около един от черните камъни. Студен. Гладък. Тежък. Твърде тежък за въглища.
— Кейс? Добре ли си?
Той внезапно осъзна, че Сара не го вика за първи път.
— Добре съм.
— Какво правиш?
— Разглеждам отломките.
— Изведнъж стана толкова тихо.
Клечката изгасна.
Кейс не забеляза. Не му беше необходима светлина, за да си спомни как изглеждаше черният камък с правоъгълна форма.
Върху него имаше издълбан кръст.
С известно усилие той измъкна ножа си от канията. Започна да човърка в камъка с върха на ножа. Запали още една клечка. Под черната повърхност блестеше сребро.
— Проклет да съм! — промълви той.
— Какво?
— Тук е. Среброто е тук.
Сара възкликна изненадано и пропълзя към него.
— Премести се — каза му тя.
Не можеше да се премести, но можеше да се извърти на една страна.
— Нищо не виждам. — В гласа й прозвуча раздразнение. — Сигурен ли си, че е сребро?
Тя бръкна в джоба на жилетката си за клечка кибрит. Така притисната към него, това беше почти невъзможно.
— Не си прави труда — каза й той.
— Но…
— Свали си ръкавицата.
Тя го направи без да спори.
— Подпри се с другата ръка.
В дланта й натежа нещо тежко и гладко. Както и Кейс, тя веднага разбра, че това не е камък. Камъните не тежаха толкова.
Нито пък реалите.
— Кюлче. — Тя се задъхваше. — Мили Боже! Това е кюлче сребро!
Възбудата й нарастваше. Пръстите й се вкопчиха в сребърното кюлче.