— Има още — обади се Кейс.
— Още — повтори тя замаяна. Страхуваше се, че това може да е само сън. — Не мога да повярвам.
— Направи ми място, за да копая. Тогава ще повярваш.
— Ще ти помогна.
— Скъпа, тук няма място да запалим клечка кибрит, камо ли да копаем заедно.
— Но… О, по дяволите, прав си.
Стискайки тежкото сребърно кюлче, тя се запромъква назад. Отстъпи настрани от камарата, държейки кюлчето с двете си ръце.
— Ще ти подавам кюлчетата.
— Колко са?
— Не знам. — Той изсумтя и й подаде едно. — Започвай да броиш.
— Уф!
— Уф ли? Мислех, че са две. Ето ти и третото.
— Чакай!
Сара остави първите две кюлчета до стената на пещерата. Чу се тих звън. Тя сложи ръкавицата си и посегна към него.
— Готова съм.
Още едно тежко сребърно кюлче се стовари върху дланта й.
— Три — каза тя и остави и него до стената. — Готово. След петото кюлче вече си бяха създали ритъм на работа, забавян само когато Кейс се затрудняваше да извади следващото от камарата. Тогава тя си почиваше, докато той проклинаше под носа си, запалваше клечка кибрит и избутваше камъните назад, за да си направи място.
Сара трепереше от студ, но не го осъзнаваше. Чакаше среброто да дойде в ръцете й, слагаше го до стената и протягаше ръце за още.
— Колко станаха? — попита Кейс.
— Четирийсет.
— Това е повече, отколкото можем да натоварим на конете. Особено ако прибавим и това.
Той се дръпна назад към нея и се обърна. От ръцете му се посипаха черни монети и звъннаха по пода на пещерата.
— Това е достатъчно, за да напълним дисагите. Ще трябва да оставим кюлчетата за друг път.
— А товарните коне?
— Нямаме време.
— Не можем просто да оставим кюлчетата тук.
— Защо не?
— Някой друг може да ги намери — каза тя неспокойно.
— Досега никой не го е направил.
— Аз ще ги пазя. Ти се върни за…
— Не — прекъсна я той.
— Не можем и двамата да останем тук.
— Аха. Това означава, че ще се върнем и двамата.
— Но останалото сребро…
— По-добре да побързаме — прекъсна я Кейс и се обърна към кожените торби с реали. — Хич няма да ни е лесно да влачим тези торби надолу по заснежените скали.
Зъбите на Сара изтракаха, когато затвори уста. Част от въодушевлението й изчезна, когато погледна към камарата кюлчета и кожените торби, които Кейс измъкваше изпод каменните отломки.
Среброто беше много тежко. Като олово.
— Какво чакаш? — обади се Кейс.
— Да ми поникнат криле.
— Първо ще умреш от студ. Размърдай се, скъпа. Вече трепериш.
Тя му помогна да смъкнат няколко кюлчета по стръмния склон на каньона. После върнаха празните дисаги горе.
Кейс искаше да спрат дотук.
Сара отказа.
Нямаше да тръгне, докато не натовареха и последното кюлче, което бяха открили. Беше търсила среброто твърде дълго, за да го остави сега.
Снегът беше почти спрял, когато Кейс най-после натовари тежкия самар върху Крикет. Малката кобилка на Сара също носеше своята част.
Товарните коне изпънаха уши. Металът беше най-тежкият товар, който някога бяха носили.
Беше станало много студено. Постепенно снегът спря съвсем. Изгря луната. Следите на конете ярко се очертаваха върху искрящия бял сняг.
В устието на каньона нямаше и следа от бандитите.
Сара въздъхна и започна да се отпуска. Когато въодушевлението й постепенно избледня, на негово място дойде горчиво-сладката истина.
Бъдещето на Конър беше осигурено.
Но нейната половина от ранчото „Лост Ривър“ принадлежеше на Кейс Максуел.
— Сигурен ли си, че не искаш да промениш сделката и да вземеш половината от среброто, вместо половината от ранчото? — попита тя след известно мълчание. — Среброто струва много повече.
— Не и за мен.
Тя не го попита отново.
Сара безмълвно яздеше към дома, който вече не беше неин. Обхождаше с поглед земята, за да запомни суровата й красота.
Съвсем скоро спомените щяха да са единственото нещо, което щеше да й остане от ранчото, което обичаше.
Глава 21
Бягай! Каньонът се е наводнил, а той е пиян и зъл и те търси! По-бързо, Конър! Вече си твърде голям, за да те нося!
Сара се стресна и се събуди. Сърцето й биеше бясно. Цялата беше в студена пот.
Пое си дълбоко въздух и се опита да се ориентира.
Над нея грееха звезди. Земята беше покрита със сняг.
Тя изведнъж си спомни къде се намира и защо. По предложение на Хънтър — всъщност това по-скоро беше заповед — тя не остана да нощува в къщата. Когато се стъмни достатъчно, за да не могат да я видят, ако някой наблюдаваше ранчото, тя взе завивките си и излезе навън.
Зад гърба й се издигаше стръмната стена на каньона. От двете й страни имаше храсти. Наоколо имаше доста спънати коне, а техните сетива щяха да усетят всеки натрапник много преди хората да го видят.