Кейс спеше някъде наблизо. Не се виждаше в тъмното, но беше там. Пазеше нея и испанското сребро.
Сара задиша по-спокойно. Въздухът беше студен и чист.
„Било е само кошмар — каза си тя. — Нищо, от което да се плаша. Хал е мъртъв. Конър е в безопасност. Аз съм в безопасност.“
Но въпреки че си го повтаряше непрекъснато, пак изпитваше някаква тревога. Не се беше чувствала така, откакто бе разбрала, че родителите й са мъртви, че братята и сестрите й са мъртви и че Конър може да разчита само на нея за оцеляването си.
Това сребро означаваше, че Конър никога вече няма да бъде гладен, нито пък тя.
Никога няма да й се наложи да се омъжи или да проституира само за да оцелее.
Защо тогава бе толкова изплашена?
Спомни си високата цена, която бе платила за испанското съкровище — ранчото „Лост Ривър“.
Преживявала бе и по-тежки загуби.
Ще преживее и тази.
Някак си.
— Сара?
Гласът на Кейс беше много тих и идваше от някъде съвсем наблизо.
— Будна съм — прошепна тя. — Какво има?
Той изникна от мрака и застана до нея.
— Това щях да те попитам и аз. Мяташе се като риба на сухо.
— Просто сънувах кошмари.
— Наводнението или съпруга си?
— И двете, мисля. Не си спомням много, като изключим страха.
Гласът на Сара още трепереше след преживения ужас.
Без да казва нищо, Кейс седна до постелята й. Нежно я вдигна и я положи в скута си, зави я с едно одеяло и я притисна към гърдите си.
— Понякога е необходимо известно време, за да забравиш кошмара — каза той.
Загубата на ранчото „Лост Ривър“ и смъртта на родителите й не можеха да бъдат забравени. Но тя не отказа утешението, което той й предлагаше. Въздъхна и се облегна на него.
— Погледни наоколо — прошепна той след известно време. — Земята е красива като песента на чучулига.
Не беше необходимо да поглежда. Земята изпълваше очите й, сърцето й, душата й.
— Утре снегът ще се стопи — каза тя тихо, — но дотогава всичко ще блести от белота като коледен ангел.
Спомените сграбчиха сърцето му.
— Вашето семейство също ли слагаше ангел на върха на коледната елха? — попита той.
Сара кимна.
— Това беше любимото ми украшение.
— Емили също най-много харесваше ангела.
От тъгата в гласа му я заболя. Без да казва нищо, тя обви ръце около него.
Снегът блестеше като криле на ангел и още повече подчертаваше красотата на тази земя.
Как би могла да напусне всичко това?
Дишането й отново се учести.
— Още ли те е страх? — попита тихо Кейс.
— Знам каква е разликата между кошмара и хубавия сън.
Той я придърпа по-близо и пъхна главата й под брадичката си. Вдиша аромата на косите й.
В него се бореха нежността и желанието. И двете спечелиха.
— За какво си мислиш? — попита той след малко.
— За земята, за среброто, за Конър.
— Беше толкова развълнуван, че сякаш щеше да затанцува.
— Докато не започнах да говоря, че ще го изпратя в някое училище на Изток.
— Конър иска да похарчи среброто за добитък, да изкопае кладенец и други такива неща.
— Може да го направи, след като завърши университет. Ако все още иска.
Кейс понечи да каже, че бъдещето на Конър си е негова работа, а не нейна.
В крайна сметка не каза нищо.
— Хънтър не беше особено въодушевен от среброто — каза тя.
— То означава неприятности.
— Бяхме бедни и имахме неприятности. Сега сме богати и пак имаме неприятности. Предпочитам да запазя среброто, отколкото бедността.
Кейс отново нищо не каза.
Но после размисли. Ако Сара разбереше колко голям бе станал рискът след откриването на испанското сребро, сигурно щеше да вземе Конър и да се махне оттук, докато те се справят с Калпепърови.
— Когато излязохме от онзи каньон, някой ни следеше — каза той равно.
— И преди са ни следили.
— Тогава носехме дърва.
— Е?
— Сега излязохме от каньона без дърва, но въпреки това копитата на конете се отпечатваха по-дълбоко, отколкото когато отивахме нататък.
Сара се вцепени.
— Аб Калпепър е добър следотърсач. Както и по-голямата част от роднините му. Те знаят, че търсиш испанското съкровище.
— А сега знаят, че съм го намерила — довърши мисълта му тя.
— И аз това бих си помислил, ако бях на мястото на тези, които ни следяха.
— Но сега никой, освен нас двамата, не знае къде е скрито среброто — каза тя яростно.
— Няма да издържиш дълго, ако Аб започне да те разпитва. Нито пък аз. Той е жесток човек.
— Тогава просто ще трябва да ме пазиш от него, докато занеса това сребро в някоя банка.