Кейс погледна към Сара с глупавата надежда, че тя не слуша. Но тя слушаше и нямаше намерение да излиза.
— Конър може вече да е мъртъв — каза той спокойно.
Дишането й се учести. Не искаше да мисли, че брат й е убит.
Но въпреки това беше невъзможно да мисли за каквото и да било друго. И точно затова се държеше така.
— Изпратих Морган да провери — каза Хънтър.
— Трябваше да отида аз — отвърна Кейс.
— Защо? Той е също толкова добър в разузнаването, колкото си и ти.
— Бих могъл да си поразчистя малко сметките, докато се оглеждам наоколо.
— Това ще направи и Морган, ако Конър е мъртъв.
Сара издаде лек звук на възмущение.
— Аб няма да убие Конър, докато не получи среброто — каза тя.
— Вероятно няма — съгласи се Хънтър.
— Но получи ли среброто — намеси се и Кейс, — ще убие всеки, когото може, ще изгори останалите и ще избяга.
— В това Калпепърови са най-добри — да изнасилват, да убиват и да бягат — съгласи се Хънтър.
— Страхувам се за брат си.
— И имаш причина. Но той е твърде голям и твърде силен, за да провокира най-лошото у Аб — каза просто Хънтър. — Конър е много повече мъж, отколкото момче.
Сара затвори очи и се опита да си поеме въздух. Когато Кейс я взе в прегръдката си, тя не се възпротиви. Просто се притисна в него, молейки се брат й да е жив.
Кейс погали косите й. С цялата си душа искаше да може да й върне момчето.
— Ако Конър е мъртъв… — обърна се той към Хънтър.
Брат му кимна.
— Но сега трябва да помислим какво ще правим, ако не е — каза Хънтър.
Сара надигна глава.
— Най-добре е планът да включва и мен.
Хънтър започна да говори, преди Кейс да е започнал да спори. Сара наблюдаваше пламъците в огнището. Очите й ги отразяваха и имаха златист цвят. Тя отново се беше върнала в къщата, защото вече не беше необходимо да се крие.
Отдавна беше минал обичайният час, в който си лягаше, но тя знаеше, че тази нощ сънят няма да я навести.
Пукането на дървата и шепотът на вретеното бяха единствените звуци, които се чуваха в къщата.
Тя се опитваше да не мисли за нищо. Просто трябваше да поддържа огъня през цялата нощ.
Толкова малко топлина. И толкова много студ.
— Сара?
Тихият глас я накара да подскочи, но тя не посегна към пушката си.
— Влез — обади се тихо тя.
Вратата се отвори и затвори Кейс стоеше на прага.
— Надуших пушек — каза той — и разбрах, че си будна.
— Огънят… ме успокоява.
— Морган се върна току-що.
Сърцето на Сара спря да бие. Погледна към Кейс така, сякаш само с усилието на волята си можеше да получи отговора, който й се искаше да чуе.
— Брат ти е жив — продължи бързо той. — Малко е понатъртен, но иначе е добре.
Облекчението й беше толкова голямо, че тя се свлече към огъня.
С бързо движение Кейс я вдигна и я занесе в леглото й. Започна да разтрива студените й ръце.
— Добре съм — каза тя.
— Аха — смънка той, очевидно несъгласен.
— Наистина.
Тя въздъхна дълбоко. Цветът бавно започна да се връща върху лицето й.
— Престани да се тревожиш за това, което ще стане на зазоряване — каза й той.
Сподавен смях беше единственият й отговор. Той прошепна името й и отново я прегърна. Успокояваше и нея, и себе си.
— Конър ще се върне жив при теб — каза й той. — Кълна се.
— Н-но…
— Шт — прошепна той. — Морган вече е обратно на път за Спринг Кениън. Смята, че може да се промъкне достатъчно близо, за да пази Конър.
Или да се опита, помисли си той, но това не беше нещо, което можеше да каже на глас.
Морган беше казал, че Конър е завързан като коза за жертвоприношение.
Сара си пое въздух.
— Няма да ни очакват на билото сутринта, когато слънцето ще е зад нас — продължи спокойно той. — Лола и Ют се занимават с реалите, както ги помоли, макар че, проклет да съм, ако мога да разбера защо ги искаш излъскани.
Тя кимна, но не го погледна в очите.
— Ако не поспиш, утре въобще няма да си ни полезна. Разчитаме на теб и Лола да прикривате отстъплението ни.
„Поне това искаме да си мислиш — добави наум той. — А това, което наистина ни интересува, е да те държим по-далеч от куршумите.“
Сара отново кимна.
И отново не го погледна в очите.
— Кажи нещо. Господ ми е свидетел, че беше доста разговорлива снощи.
— Какво мога да кажа? — прошепна тя.
Той погледна към пребледнелите й устни. Знаеше, че е права. Ако говореха за утре, това само щеше да направи чакането още по-непоносимо.
— Ако разбереш, че си бременна, иди в Рубинените планини. Хънтър ще се погрижи за добър дом за теб и бебето.
Тя не отговори. Не можеше. Преди още да е осъзнала, че той не очаква да оцелее утре сутринта, устните му бяха върху нейните.