Моторът зарева и й напомни болезнено за шумни градове и улично движение. Когато се качваха на пътя. Джени погледна през рамо и реши, че трябва да нарисува пейзажа зад себе си. За малко да огласи намерението си, но се въздържа при вида на навъсения профил на спътника си. Обърна се напред и строго скръсти ръце на гърди.
Да върви по дяволите. Тя щеше да рисува, докато Грант ловеше раци с лодката си, или каквото там си ловеше. Не беше задължително да знае.
След около два километра, той започна да се чувства виновен. Пътят приличаше по-скоро на канавка, отколкото на шосе, бе осеян с дупки и камъни. Всеки клетник, провървял разстоянието до фара, би капнал от умора. Ако не е познавал пътя, сигурно би примрял от ужас А Грант не бе пращял от съчувствие и загриженост. Той й хвърли бърз поглед. Не изглеждаше крехка, ала му беше трудно да повярва, че беше била целия този път в бурята.
Понечи да каже нещо, което Джени с учудване би определила като извинение, обаче точно тогава тя повдигна брадичка.
— Това е колата ми.
Гласът й отново бе учтив, но повелителен. Грант заряза извинението. Завъртя волана малко по-рязко от необходимото и закова пикапа. Слязоха мълчаливо. Той вдигна капака на колата й. Джени застана наблизо с ръце в задните джобове на джинсите си.
Забеляза, че Грант тихичко си говореше, докато човъркаше в двигателя. Предположи, че е нормално за човек, който живее сам на края на света. Всъщност, имаше дни, когато дори в най-големите навалици и тя не намираше по-добър събеседник от самата себе си.
Грант се върна при пикапа и взе сандъче с инструменти от кабината. Порови, извади два гаечни ключа и отново се скри под капака. Джени пристъпи и надникна над рамото му. Той явно разбираше от коли. Сега ако можеше само да види по-добре… Тя се наведе и несъзнателно опря ръка на гърба му.
Грант не се изправи, а се обърна. С движението, ръката му докосна гърдите й. Случаен допир, какъвто би могъл да остане незабелязан между непознати в претъпкан асансьор. Ала и двамата бяха разтърсени от контакта и усетиха силния копнеж.
Джени щеше да отстъпи назад, ако погледът й не бе пленен от онези тъмни, неспокойни очи, ако не чувстваше топлия му дъх върху лицето си. Още два сантиметра, помисли си тя. Само още два сантиметра, и целувката щеше да се превърне от намек в действителност. Ръката й се бе отместила от гърба към рамото му и, без Джени да осъзнае, го бе стиснала леко.
Грант усети натиска, обаче той не бе нищо в сравнение с напрежението в стомаха му, в тила, в гръбнака. Ако освободеше това напрежение, рискуваше да избухне в пламъци. В този момент не бе много сигурен какво да предприеме.
— Какво правиш? — попита, но този път в гласа му нямаше гняв.
Джени го гледаше замаяна. Виждаше се в очите му. Кога успях да се изгубя в тях, недоумяваше тя.
— Моля?
Все още бяха под капака на колата, Джени — подпряла се на рамото му, а той — с болт в едната ръка и ключ в другата. Грант трябваше само леко да премести тежестта си, за да се слеят устните им. И почти го направи, преди да си спомни колко обезпокояващо подхождаше тя на неговия къс земя над морето.
Внимавай, Кембъл, докоснеш ли я, ще нагазиш в тъмни води. Току-виж си затънал.
— Питах те какво правиш — каза той тихо и погледът му се плъзна надолу към устата й.
— Какво правя ли? — Наистина, какво правеше? — А-аз… Исках да видя как оправяш колата, за да… — Грант вдигна поглед и отново срещна нейния, с което прогони всяка свързана мисъл от главата й.
— За да? — повтори той, като се наслаждаваше на факта, че я бе смутил.
— За да… — Дъхът му галеше устните й и Джени неволно ги облиза, за да го опита. — За да мога сама да я поправя, ако пак се развали.
Грант се усмихна бавно, многозначително, почти нагло. Сърцето й подскочи и заседна в гърлото, ала и тя се усмихна. Изразът му придаваше някакъв порочен, неустоим чар. Беше като на варварин, преди да грабне никоя девойка и да я отнесе в пещерата си.
Все тъй бавно, той се обърна и отново пристъпи към работа с ключа. Джени се отдръпна и пое дълбоко въздух. Беше минала на косъм. От какво точно, не знаеше, но във всеки случай бе нещо, което всяка разсъдлива жена би сметнала за опасно. Тя се изкашля.
— Ще стане ли?
— Х-м-м-м…
Джени прие това за утвърдителен отговор и се приближи, този път отстрани на капака.
— Преди две седмици я гледа един майстор.
— Скоро ще имаш нужда от нови свещи. Обади се на Бък Гейтс.
— Той механик ли? В автосервиза?
Грант се изправи. Не се усмихваше, обаче в очите му играеха пламъчета.
— В Уинди Пойнт няма автосервизи. Ако ти трябва бензин, слизаш на пристанището и си помпаш. Ако ти се развали колата, търсиш Бък Гейтс. Той ремонтира моторните лодки. Двигателя си е двигател. — Последните думи бяха изречени с местен акцент и с лека усмивка. — Запали.