Щял да я вземе, представете си! Когато си пожелаел! Тя измърмори и извади работна риза от гардероба. Щеше да го накара да й лази в краката.
Възмущението й бе помогнало да забрави сладостната тръпка и разтърсващата реакция, предизвикана от устните му. Да забрави, че го бе желала пламенно и сляпо, както никого другиго дотогава. Гневът бе за предпочитане пред унинието и Джени му да воля. Щеше да си отмъсти хладнокръвно, безмилостно. Така възмездието бе по-сладко.
Доволна от състоянието на четките и боите, тя отиде в спалнята. Щателно разгледа отражението си в огледалото над старинното бюро. Като художник Джени веднага разпознаваше добрата костна структура и хубавия колорит. Сдържаният гняв като че ли й отиваше, защото добавяше ефирна руменина към медения й тен.
Тържествено, подобно войн, изпълняващ ритуал пред сражение, тя взе кутийка със зелени сенки. Имаш ли необичайна черта, изтъквай я, мислеше Джени, докато оцветяваше клепачите си. Резултатът и хареса — бе леко екзотичен, но не биеше на очи. Намаза устните с тънък слой червило — достатъчно, за да изглежда съблазнително. С мързелива усмивка сложи капки парфюм зад ушите. Да, щеше да го изкуши. И когато той паднеше на колене, тя с леко сърце щеше да си отиде.
Жалко, че не можеше да облече нещо по-предизвикателно. Нацупи се и наведе глава настрани пред огледалото. Обаче картината беше най-важното. Не можеше да носи минипола и да седи върху камък. Джинси и тънка блузка щяха да свършат работа. Предвкусвайки победата, Джени тръгна към вратата, когато шум от мотор привлече вниманието й.
Първата й мисъл беше Грант и това я изнерви. Каза си, че единствено очакването на предстоящата битка бе разтуптяло сърцето й. Погледна през прозореца и видя не пикапа на Грант, а малък, поочукан микробус. От него слезе вдовицата Лорънс, понесла загърната в салфетка чиния. Изненадана и леко смутена. Джени отвори вратата на хазяйката си.
— Добро утро. Заповядайте. — Тя се усмихна и се опита да не мисли колко бе странно да кани жената в собствената й къща, където тя бе живяла, спала и шетала години наред.
— Виждам, че вече сте станали. — Вдовицата стоеше на прага. Малките й тъмни очи се задържаха върху лицето на Джени.
— Да. — Джени спонтанно би я хванала за ръка, ако не беше чинията. — Моля ви, влезте, госпожо Лорънс.
— Не искам да ви притеснявам. Рекох да ви донеса малко кифли.
— О, благодаря. — Джени забрави за плановете си да почне работа рано и разтвори вратата още по-широко. — Много биха ми се усладили, особено ако пийнете кафе с мен.
— Нищо против. — Жената се поколеба едва забележимо, преди да влезе. — За малко, обаче. Трябвам им в пощата. — Тя обходи с поглед стаята.
— Миришат чудесно. — Джени пое чинията от ръцете й и се упъти към кухнята, като се надяваше да поразсее напрежението. — Знаете ли, аз никога не мога да се наканя да готвя, ако ще е само за мен.
— Аха. По-приятно е, когато имаш семейство да храниш.
Джени още веднъж почувства дълбоко състрадание, ала не го показа. С лице към печката, тя отмери доза кафе и го изсипа в малката кафеварка, която бе купила в града. Вдовицата навярно гледаше кухнята и си спомняше.
— Значи се настанихте без проблеми.
— Да. — Джени сложи две чинии върху тясната сгъваема маса. — Вилата е точно това, от което имам нужда. Прекрасна е, госпожо Лорънс. — Тя се поколеба, докато изваждаше чашки и чинийки от шкафа. — Сигурно ви е било трудно да я напуснете.
Вдовицата присви рамене.
— Нещата се променят. Таванът не протече ли поминалата нощ?
Джени я погледна смутено, но преди да отговори се сети, че не е била в къщата, за да забележи.
— Нямах никакви неприятности.
Жената оглеждаше кухнята. Може би ще й олекне, ако сподели болката си, помисли Джени. Всички твърдяха това след смъртта на Анджела, обаче тя не им беше повярвала. Сега за пръв път предположи, че би било по-добре да говори за загубата си, отколкото да потиска мъката.
— Дълго ли живяхте тук, госпожо Лорънс? — Тя занесе чашите на масата и се върна за сметаната.
— Двайсет и шест години — отвърна вдовицата. — Дойдохме, след като се роди вторият ми син. Той е лекар, живее в Бангор. — Непреклонната й гордост пролича в издадената й брадичка. — Брат му работи на нефтена сонда. Не можа да се откъсне от морето.
Джени седна на масата.
— Сигурно се гордеете с тях.
— Аха.
— Мъжът ви рибар ли беше?
— Ловеше омари. — Тя не се усмихна, ала Джени долови ведра нотка в гласа й. — Добър в занаята си. Спомина се на лодката. Казаха ми, че било удар. — Тя наля малко сметана в кафето си, само колкото да промени цвета. — Той така би искал да си отиде — на лодката.