— Има една вила на три километра извън селото. Вдовицата Лорънс още не я е продала. — Столът скърцаше под него, докато се клатушкаше напред назад. — Може и да ти и даде под наем.
— А къде мога да намеря госпожа Лорънс? — попита Джени.
— Отсреща, в пощата — Той се люшна още два-три пъти и допълни: — Кажи, че аз те пращам.
Джени му се усмихна любезно и отвърна:
— Благодаря, господин Феърфийлд.
Пощенската станция представляваше един тезгях между четири стени. Дървени преградки на една от стените образуваха тесни отделения, по които възрастна жена разпределяше писма. Та тя прилича досущ на някоя вдовица Лорънс, удиви се Джени, щом видя тънката й памучна рокля и стегнатия кок на главата й.
— Извинете…
Жената се извърна, хвърли й бърз поглед и се приближи към тезгяха.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита тя.
— Надявам се — отвърна Джени. — Вие ли сте госпожа Лорънс?
— А, да…
— Господин Феърфийлд ми каза, че бихте могли да ми дадете вила под наем.
Жената присви устни.
— Вилата е за продан.
— Да, той спомена… — Джени реши да опита с усмивка. Трябваше да получи вилата заради близостта й до селото и в същото време заради трите километра, които я деляха от него. — Въпреки това се питах, дали не бихте ми я дали под наем? Имам препоръки ако желаете.
Госпожа Лорънс огледа Джени с преценяващ поглед. Не й трябваха препоръки — тя сама си съставяше мнения.
— За колко време?
— За месец, месец и половина, не повече.
Вдовицата сведе очи към ръцете на Джени. Съгледа златна халка с изящна плетка, но не на безименния си пръст.
— Сама ли сте?
— Сама съм. — Джени се усмихна отново. — Не съм омъжена, госпожо Лорънс. От няколко месеца пътувам из Ню Инглънд и рисувам. Смятам да се установя за известно време тук, в Уинди Пойнт.
— Рисувате ли, казахте?
— Да.
Вдовицата Лорънс реши, че харесва младата жена, а и съзнаваше, че няма смисъл вилата да стои необитавана.
— Къщата е чиста и водопроводната инсталация е добра. Покривът с здрав, ремонтиран е преди две години. Печката обаче нещо не е в ред. Има две спални, ала едната е празна.
Това я натъжава, осъзна Джени, макар че гласът на жената остана равен и спокоен. Навярно си спомняше за годините, изживени във вилата.
— Съседи няма наблизо — продължи вдовицата. — Телефон също няма, обаче можете да си включите, ако искате.
— Чудесно, госпожо Лорънс. — В тона на младата жена прозвучаха разбиране и съчувствие. Вдовицата се изкашля притеснено. Цената, която назова, бе значително по-ниска от онази, която Джени очакваше. Както обикновено, тя не се колеба и заложи на инстинкта си.
— Ще я взема — рече.
— Как, без да сте я видели?
— Не е необходимо.
Госпожа Лорънс се възхити на сръчността и деловитостта, с които новата й наемателка извади чекова книжка от дамската си чанта и драсна сумата. Тя огледа чека.
— Дженевийв — прочете.
— Дженвиев — поправи я Джени с подчертано френско произношение. — Кръстена съм на баба ми. — Усмивка отново стопли чертите й. — Всички ми викат Джени.
Един час по-късно тя потегли към вилата с ключовете в чантата си, с два кашона покупки на задната седалка на колата и с нарисувано упътване в ръка. Бе преминала под любопитните погледи на клиентите в магазина и едва се бе сдържала да не се изкиска заради кльощавото хлапе, което я зяпаше прехласнато, докато Джени се двоумеше над керамичен сервиз.
Смрачаваше се. Облаци се спуснаха ниско над земята, вятърът засвири враждебно. Това само засили усещането за приключение. Джени пое по тясното шосе, извеждащо към морето, въодушевена и с предчувствието, че нещо ново я чакаше на хоризонта.
Авантюристичната й натура бе наследствена. Прапрадядо й Филип Грандо бил пират, безскрупулен морски разбойник. Кръстосвал моретата на своя устремен кораб и плячкосвал всичко на пътя си. Бордният му дневник бе едно от най-скъпите съкровища на Джени. В него той бе описал подвизите си със завиден талант и тънка ирония, които я очароваха. Тя откровено си признаваше, че въпреки рационалността, наследена от аристократичния род на майка й, с радост би придружавала разбойника Филип на палубата.
Колата се друсаше по неравния път. Младата художничка се наслаждаваше на гледката. Пред нея се разгръщаше друг свят, толкова различен от родния й Ню Орлийнс. Тук не съществуваха дългите лениви дни и лудите нощи на градския живот. В тази камениста, обрулена местност, човек трябваше винаги да е нащрек.