Джени искаше да попита преди колко време бе починал, но не можа. Вероятно някой ден и тя щеше да може да говори за смъртта на сестра си с такова примирение.
— Харесва ли ви да живеете в селцето?
— Свикнала съм. Там са приятелите, пък и това шосе… — За първи път Джени съзря бегла усмивка, която разхубави чертите на старата жена. — Моят Матю знаеше да го проклина оттук до Бога.
— И с пълно основание. — Изкушена от аромата на сладкишите, Джени разгърна карираната салфетка. — С боровинки! — възкликна радостно. — Видях храсти с диви боровинки край пътя за града.
— Аха, сезонът им още не е свършил. — Тя доволно наблюдаваше как Джени отхапа от кифлата. — Младо момиче като вас може да се почувства самотно тук.
Джени поклати глава и преглътна залъка си.
— Не. Обичам да съм сама, когато работя.
— Ваши ли са онези картини в дневната?
— Да, надявам се нямате нищо против, че съм ги окачила.
— Винаги съм харесвала картини. Рисувате хубаво.
Джени се усмихна. Зарадва се на простата оценка, както би се радвала на възторжена хвалба във вестника.
— Благодаря. Смятам да поработя доста време тук, в Уинди Пойнт. Повече, отколкото възнамерявах в началото — добави тя, като си мислеше за Грант. — В случай, че реша да остана още няколко седмици…
— Само кажете.
— Добре. — Джени гледаше как жената отчупи парченце кифла. — Нали го знаете онзи фар… — Дъвчейки бавно, Джени премисли как да измъкне информацията, която искаше.
— За него се грижеше Чарли Дийз — поясни вдовицата. — Той и неговата госпожа живееха там, когато бях малка. В днешно време ползват радар, обаче тогава баща му и моят баща разчитаха на фара да ги предпазва от скалите.
Това беше интересно и друг път Джени щеше да иска да чуе историята, ала в момента я занимаваше настоящият собственик.
— Срещнах мъжа, който живее там сега — вметна тя с престорена небрежност и отпи от кафето. — Ще порисувам малко край фара. Приказно място.
Госпожа Лорънс вдигна вежди.
— Това на него казахте ли му го?
Значи в града го знаеха.
— Стигнахме до един вид… Споразумение.
— Младият Кембъл живее там от близо пет години. — За миг жената се замисли над огънчетата в очите на Джени, които не й убягнаха, но премълча. — Саможивец. На бърза ръка е отпратил неколцина посетители.
— Не се и съмнявам — промърмори Джени под носа си — Не е много любезен.
— Не създава неприятности, гледа себе си. — Вдовицата и хвърли бърз, проницателен поглед. — Хубаво момче. Чух, че веднъж-дваж излязъл в морето с мъжете. Повече гледал, отколкото говорел.
Объркана, Джени преглътна последния залък от сладкиша.
— Той не е ли рибар?
— Не знам какво прави, обаче си плаща сметките навреме.
Джени се намръщи, по-заинтригувана, отколкото би желала да бъде.
— Странно, аз помислих, че… — Че какво? И тя не знаеше. — Сигурно не получава много поща — опита Джени.
Вдовицата пак се усмихна бегло.
— Достатъчно — отвърна кратко. — Благодаря за кафето, госпожице Грандо — добави тя и се надигна. — И се радвам, че ще останете тук.
— Благодаря. — Стана й ясно, че ще се наложи да се задоволи с оскъдните сведения. — Надявам се да дойдете пак.
Жената кимна и се отправи към входната врата. Джени я последва.
— Потърсете ме, ако има нещо. Като застуди, ще трябва да включите печката. Работи добре, ала вдига доста шум.
— Ще го имам предвид. Благодаря.
Джени я изпроводи с поглед, докато госпожа Лорънс се качи в микробуса и потегли. Замисли се за Грант. Той не бе един от тях, от хората в селцето, но тя бе усетила сдържана нежност в гласа на вдовицата, когато го споменаваше. Грант гледаше себе си. Жителите на Уинди Пойнт уважаваха това. Пет години, повтори тя наум, и се прибра да вземе боите си. Дълго време да стоиш затворен в един фар, занимавайки се с… Кой знае с какво.
Какво правеше той, не бе нейна грижа. Нейна грижа бе да го накара да страда, поне малко.
Закуската беше единственото ядене, което Грант никога не пропускаше. През останалата част от деня хапваше по нещо, щом почувстваше глад и когато работата му позволяваше. Тази сутрин закуси преди изгрев слънце, защото не можеше да спи, и излезе с лодката, защото не можеше да работи. Джени, сгушена под завивките на три километра от него, бе успяла да внесе смут в двете му основни и най-редовни занимания.
Обикновено се наслаждаваше на ранните разходки в морето, когато заедно с рибарите посрещаше пробуждащото се слънце и когато въздухът бе хладен. Опитваше късмета си и ако му провървеше, вечеряше риба. Ако ли не, можеше да си опече пържола или да отвори някоя консерва.