Лесно можеше да не й обръща внимание… Вятърът вплиташе бързи пръсти в косите й и оголваше шията й. Грант просто щеше да тръгне в противоположна посока, към северната част на плажа… Слънцето галеше кожата на лицето и на голите й ръце и ги правеше златисти. Ако той заобиколеше и минеше от другата страна на скалата, изобщо щеше да забрави, че Джени бе там.
Грант се прокле тихо и тръгна към нея.
Разбира се, тя го бе забелязала още в момента, в който се бе показал от фара. Четката в ръката й се поколеба само миг, преди да продължи разходката си по платното. Ако пулсът й запрепуска, то бе заради вълнението от двубоя, който й предстоеше да спечели. Ала понеже вече се бе разконцентрирала, й се наложи да спре. Гризеше замислено дръжката на четката и оглеждаше работата си.
Картината изобразяваше всичко, което тя искаше. Беше доволна от цветовата гама и отсенките. Джени си тананикаше тихичко, когато чу стъпките на Грант.
— Значи — подзе тя и сведе глава на една страна, като че ли да изследва платното от друг ъгъл, — реши да излезеш от пещерата си.
Грант пъхна ръце в джобовете и умишлено застана там, откъдето не можеше да види картината.
— Не вярвах, че си от онези, дето сами си търсят белята.
С едва забележимо движение на главата, Джени вдигна очи към него. Усмивката й бе предизвикателна.
— Това може би означава, че не умееш да преценяваш хората.
Той бе наясно, че погледът бе предназначен да го изкуси. Обаче това, че знаеше намеренията й, не го спасяваше. Почувства топлина, която бързо се разстла низко в стомаха му.
— Или че си глупачка.
— Казах ти, че ще се върна, Грант. — Тя задържа поглед върху устните му. — Обикновено изкарвам докрай замислите си. Искаш ли да видиш какво съм нарисувала?
Той реши, че и Джени, и картината й можеха да вървят по дяволите.
— Не.
— Пък аз те мислех за голям познавач. — Тя остани четката в нави кичур коса на пръста си. — Какъв си ти, Грант Кембъл? — Очите й го осмиваха и приканваха.
— Какъвто си искам.
— Късметлия. — Джени се изправи. С бавни, плавни движения, смъкна ризата си и я пусна върху скалата. Наблюдаваше лицето му, докато погледът му се плъзгаше по тънката тениска. след това спокойно прокара пръст от яката надолу по блузата му.
— Да ти кажа ли какво виждам аз?
Той не отговори, но и не свали очи от нейните. Тя се запита дали ако притисне длан към сърцето му, ще го усети разтуптяно.
— Саможивец — продължи Джени, — с лице на пират и ръце на поет. И обноски — додаде, смеейки се, — на пещерен човек. При това ми изглежда, че обноските ти са единственото, за което си имал избор.
Трудно се издържаше на предизвикателния пламък в погледа й, на тези меки, сочни, обещаващи устни, на самоуверената й усмивка.
— Както искаш — изсумтя Грант и напъха ръцете си, изгарящи от желание да я докоснат, още по-дълбоко в джобовете си.
— Не че го искам. — Тя направи няколко крачки до ръба на скалата. Водните пръски почти достигаха до нея. — Всъщност, поведението ти придава някакъв груб, примитивен чар, не всяка жена иска джентълмен. Самият ти не би търсил дама.
Застанала срещу него. Джени почти се сливаше с фона на зеления като очите й океан, така естествено изглеждаше там.
— Ти дама ли си, Дженвиев?
Тя се засмя на гнева и гласа му.
— Зависи дали ми изнася — изимитира го насмешливо.
Той пристъпи към нея, ала се сдържа да не я разтърси. Само вятърът разделяше телата им.
— Какво целиш, да му се не види?
Джени го погледна учудено.
— Как, да подхвана най-обикновен разговор, разбира се — рече невинно. — Изглежда си позабравил това изкуство.
Грант примижа и се извърна.
— Отивам да се поразходя.
— Чудесно! — Тя го хвана под ръка. — Ще дойда с теб.
— Не съм те канил — заяви той твърдо.
— О… — премигна Джени. — Пак се опитваш да ме очароваш с грубостта си. Направо не мога да ти устоя.
Усмивката повдигна ъгълчетата на устата му, преди да я потисне. Над никого не се смееше тъй лесно, както над себе си.
— Добре тогава, хайде. — В очите му мъждукаше нещо, което леко озадачи Джени.
Грант вървеше бързо, без да се съобразява с разликата в крачките им. Решена да го помъчи, тя леко подтичваше, за да не изостава. След като заобиколиха фара, той уверено заслиза по скалата. Джени огледа стръмната падина и каменните издатини, по който Грант подскачаше с такава лекота, все едно се спускаше по стълбичка. Долу вълните се пенеха и шипяха. Не биваше да се стряска. Нямаше да му достави това удоволствие. Тя пое въздух и тръгна след него.