Това я вълнуваше и въодушевяваше. Знаеше, че трябва да нарисува картината великолепно и че когато я завърши ще му я даде. Тя не можеше да принадлежи на друг.
Нямаше да е символ на нежност или приятелски жест, казваше си Джени. Просто трябваше да го направи и това е. Никога не би могла с чиста съвест да я продаде. Запазеше ли я за себе, той щеше вечно да витае из спомените й. Затова преди да напусне Уинди Пойнт, щеше да му я подари. Може би така тя щеше да го преследва и мислите му.
Джени работеше с някакво чувство на неотложност, искаше скоро да довърши картината и с неохота забавяше четката, за да не пропусне някой важен детайл. Разбираше, че не бива да бърза, за да може съзнанието й да поеме всичко около нея и тя да го предаде върху платното. С нежелание преустановяваше работа, щом светлината се променеше късно следобед.
Привечер скицираше заливчето зад вилата. Реши да го изобрази и с водни бои. След това едва си на намираше място, докато чакаше утрото, за да се отправи пак към фара.
Един ден отиде в селото. Време беше да помисли какво и как ще рисува там. Пък и имаше нужда да види хора, за да избие мисълта за Грант от главата си.
Следобед Уинди Пойнт бе сънлив и тих. Горещият въздух трептеше над него. В морето бяха наизлезли лодки. На една веранда седеше жена и нижеше на конец последния фасул за годината, а малко детенце скубеше детелините в двора.
Джени спря колата в края на улицата и тръгна пеш. Би могла да скицира гъските, градините. Щеше да им вдъхне живот. Това бе свят, по-друг от онзи при стария фар, по-друг и от тихия залив зад къщата й. Въпреки това трите места бяха свързани. Морето докосваше всяко от тях по различен начин.
Тя се разхождаше доволна, че бе дошла, макар гласовете край нея да бяха на непознати. Щеше да запомни това селце по-ясно от останалите места, които бе посетила в Ню Инглънд. Но повече от всичко в него я бяха впечатлили неспокойните води до фара и мъжът, който живееше там.
Кога щеше да го срещне пак? Джени си призна, че копнееше да го види. Липсваха й начумереното му лице и резките думи, беглите усмивки и свежия хумор, светлинките в очите му. И макар да й бе най-трудно да си го признае, липсваше й необузданата страст, която гореше в него.
Опряла гръб на стената на стара сграда, тя се запита дали друг мъж би могъл да я докосва като него. Не можеше да си го представи. Никога не бе чакала храбър рицар от приказките. Такива само създаваха главоболия и освен това искаха жената да бъде крехко, беззащитно цвете. Джени никак не беше беззащитна, а кавалерството, според нея, затрудняваше пълноценната връзка. Грант Кембъл никога нямаше да бъде кавалер, а слаба жена би била отблъскваща за него.
Тя си спомни първата им среща с усмивка. Той не бе допуснал да го изкара от релси една непозната госпожица в беда, както и Джени не се остави да я сплаши един негостоприемен домакин. Явно и при двамата това се дължеше на нуждата от независимост.
Грант не желаеше претенциозна дама. Въпреки че и тя не искаше галантен рицар, все пак не търсеше грубиян, а Грант като че ли беше доста близо до това определение. Джени харесваше мъжете, обаче нямаше нужда някой да усложнява живота й сега. Особено някои канибал. Те бяха тъй непредсказуеми. Всеки момент можеха да те излапат жива!
Тя поклати глава и с почуда установи, че не само мислеше за Грант, но и го рисуваше. Вдигна скицника и разгледа портрета. Сполучлив беше. Очите бяха присвити и тъмни, проницателни. Веждите се спускаха ниско и образуваха гневна отвесна линия в средата на челото. Скулите, носът и буйната коса бяха възпроизведени точно. Устните…
Сладката тръпка не беше неочаквана. Джени бе нарисувала устните му така, както ги бе видяла, преди да нападнат нейните — чувствени и безмилостни. Усещаше вкуса им дори сега, когато се намираше в селото, сред мириса на риба и попрецъфтели цветя.
Сети се, че бе дошла да рисува сгради. Сложи молива зад ухото си и пресече пътя, за да отиде до пощата. Хилавото момче, което си спомняше от първото посещение в селцето, пак изцъкли очи, когато тя влезе. Усмихна му се и видя как адамовата му ябълка подскочи в гърлото.
— Уил! — Госпожа Лорънс изсипа купчина писма върху тезгяха. — Побързай и занеси пощата на господин Феърфийлд, преди да те е уволнил.
— Да, госпожо. — Той загреба писмата, вторачен в Джени. Изтърва всички до едно на пода и когато тя се наведе да му помогне, взе да заеква безпомощно.
— Уил Търнър — нареди госпожа Лорънс с нетърпелив учителски тон. — Събери писмата и заминавай.
— Забрави едно, Уил — промълви Джени мило и му подаде плика.