Тъкмо се канеше да започне нова рисунка, когато нечия сянка падна върху листа. Пулсът й съвсем мъничко се ускори. Почувства лека топлина. Знаеше кой стои зад нея. Засенчила очите си с ръка, тя вдигна глава към Грант.
— Гледай ти — каза. — Два пъти в един и същи ден.
— Малко селце. — Той кимна към скицника й. — Приключи ли с фара?
— Не, обаче по това време на деня светлината там не е добра.
Какво му ставаше? Трябваше да изпита досада, а не облекчение. Грант се разположи на тревата до нея.
— Та значи сега ще увековечаваш Уинди Пойнт.
— По моя скромен начин — продума Джени сухо и се върна към рисунката си. Нима се радваше, че той бе дошъл? Беше ли го предугадила?
— Още ли си играеш с марки?
— Не, заех се с класическа музика. — Грант се усмихна, когато тя извърна глава към него. — Ти, предполагам, си била откърмена с нея. Малко Брамс преди лягане…
— Предпочитах Шопен. — Джени потупа брадичката си с върха на молива. — Какво направи с пощата си?
— Натоварих я.
— Не видях камиона ти.
— Дойдох с лодката. — Той дръпна от ръцете й скицника и го отвори на първата страница.
— За човек, който така настървено варди частната си собственост — подзе тя разпалено, — нямаш много уважение към вещите на другите.
— Права си… — Грант невъзмутимо отмести ръката й, когато тя се опита да си върне скицника. Бавно го запрелиства и спря, когато стигна до портрета си. Разгледа го внимателно, след което изненада Джени с усмивка.
— Не е зле.
— Направо се разтапям от хвалбата ти.
Той я огледа внимателно.
— Следва да отвърна на жеста — рече бавно.
Грабвайки молива от ръката й, Грант отгърна блокчето на празна страница. За нейно най-голямо учудване започна да рисува с лекотата и увереността на опитен художник. Тя се вторачи в него с отворена уста, докато той си свирукаше и майстореше заврънкулки и вълнисти линии върху листа. Присви очи и на места защрихова рисунъка, след което хвърли скицника в скута й. Джени бавно откъсна очи от него и сведе поглед.
Без съмнение, беше тя. Изкусен, безмилостен шарж. Очите й бяха извити нагоре в крайчетата, прекомерно, почти хищнически. Скулите й представляваха коси, аристократично строги чертици, а брадичката — надменно връхче. Разтворените устни и приповдигната глава й придаваха вид на недоволна кралска особа. Джени разгледа карикатурата и избухна в смях.
— Негодник! — викна тя и наново прихна. — Изглеждам така, все едно заповядвам да обезглавят придворен слуга!
Той можеше да се спаси, ако се бе засегнала, ядосала. Тогава щеше да я отпише като надута, суетна въртиопашка без чувство за хумор. Ала когато звънливият й смях затрептя във въздуха, Грант полетя в пропастта.
— Джени — прошепна той и протегна ръка към лицето й. Смехът й утихна. Тя не знаеше какво би отговорила, дори сърцето й да не бе заседнало в гърлото. Изведнъж въздухът й се стори гъст и напълно застинал. Единственото движение беше това на пръстите, които нежно прибираха назад косите от челото й, а единственият звук — учестеното й дишане. Когато Грант сведе лице към нейното, Джени не се дръпна.
Той се поколеба, макар и за миг, преди да докосне устните й. Деликатно, питащо, целувката му възбуди милиони нервни окончания и у двамата. Пръстите му потръпнаха леко върху шията й. Навярно и той като нея бе усетил внезапния мощен тласък, последван от опияняващо отмаляване.
Възможно ли бе двама души да се носят така над земята? Времето беше спряло. Откъде би могла да знае, че устните на един мъж бяха способни да предизвикат толкова различни усещания? Вероятно никога не бе целувана истински, преди да срещне Грант.
Можеше да вкуси топлия му дъх. Чувстваше меките, но настойчиви и умели устни. Вдъхна свежия му мирис на вятър и море. Видя лицето му, смътно и близо, щом повдигна мигли. И когато той простена името й, тя го чу.
В отговор Джени се разтопи бавно, блажено в прегръдките му. Ненадейно я прониза остра болка. Как можеше да я боли, когато тялото й бе така приятно отпуснато? Една незамъглена частица от ума й и напомни, че да обичаш, значи да страдаш.
Тя опита да пропъди болката и предупреждаващата мисъл, притискайки устни към неговите. Не, не се влюбваше — не в него, не сега. Не искаше това… А какво всъщност искаше? Него. Отговорът бе тъй прост и ясен, че я стресна.
— Грант, недей… — Джени понечи да се отдръпне, ала ръката му се плъзна от брадичката към тила й и я придърпа.
— Какво недей? — Гласът му беше тих и дрезгав.
— Не исках да… Не бива да… Аз не… О! — Тя затвори очи, засрамена, че я бяха докарали до нечленоразделно пелтечене.