Несъмнено то бе виновно за вълнението и в двора на църквата. Капка неочаквана нежност, лек полъх и тя едва ли не дочу сватбени камбани. Нелепо.
Джени сложи пакетите върху шкафа и съжали, че не бе купила свещи. Те биха могли да направят дори тази скромна кухня да изглежда романтично. А ако имаше радио, можеше да пусне музика…
Тя се сепна. Никога не бе проявявала вкус към общоприетите романтични клишета. Освен това нали не искаше да се впуска в любовни преживявания… Щеше да положи усилия да изгради приятелство между двама им с Грант, и толкоз. Покани го на вечеря, защото му беше задължена. Щеше да си побъбри с него, тъй като го намираше за интересен, въпреки недостатъците му. И щеше много, много да внимава да не се озове пак в обятията му. Здравият разум щеше да надделее над онази част от нея, която копнееше за продължение на случката при църквата. Грант Кембъл бе не само нахален, а и прекалено сложен. Не й трябваше да се хваща с някой засукан като самата нея.
Тя изнесе въглищата и спирта на двора, за да приготви скарата. Разкъса чувалчето със замах.
Времето беше чудно за разходка в морето. Сенките на късния следобед се издължаваха, жегата си отиваше. Светлината стана мека и успокояваща като балсам. Джени чу плисъка на водата при кея и шумоленето на насекоми в тревата край брега. Скоро долови бръмченето на мотор в далечината.
Нервите й така се изопнаха, че за малко да изтърве торбата. Смъмри се набързо, след това се засмя и сипа купчина въглища в огнището. И това ми била изтънчената Дженвиев Грандо, помисли тя кисело, видна дама от артистичните среди и висшето общество на Ню Орлийнс. на път да изпусне два килограма дървени въглища върху краката си, защото някакъв си тип й идваше на гости. Какво позорно падение.
Джени се усмихна, затвори пакета и го остави на тревата. И какво от това, запита се тя, и тръгна по пътеката към кея.
Грант нахлу в заливчето и плисна вода на всички посоки. Смеейки се, Джени се повдигна на пръсти и помаха с ръка. Едва тогава осъзна колко не бе й се искало да прекара вечерта сама. По-точно, без него. Макар да бе сигурна, че щеше да я изправи на нокти преди залез слънце, тя се радваше.
Той намали скоростта и подкара лодката към пристана. Щом изгаси мотора, отново настъпи спокойствие — чуваха се само къдравите вълнички и шепота на вятъра в тревата.
— Кога ще ме изведеш в морето? — попита Джени, щом Грант хвърли въжето.
Той скочи с лекота на кея, докато тя сръчно връзваше лодката.
— Не знаех, че имам подобни планове.
— Сега вече си уведомен. Смятах да си наема гребна лодка за заливчето, но далеч предпочитам да изляза в морето.
— Гребна лодка ли? — Грант се засмя, опитвайки се да си я представи как борави с веслата.
— Израснала съм край река — напомни му Джени — Плаването е в кръвта ми.
— Сериозно? — Той хвана ръката й и я обърна. Беше гладка и мека. И силна. — Тази ръчица няма вид, като че ли е вдигала много платна.
— Достатъчно. — Тя сплете пръсти в неговите. — В моя род винаги е имало морски вълци. Прапрадядо ми е бил дързък… Предприемач.
— Пират. — Заинтригуван, Грант улови кичур от косата й и го уви около пръста си. — Явно на него си се метнала повече, отколкото на многобройните графове и херцози, обкичили родословното ти дърво.
— Че как иначе? Почти всеки би могъл да открие някой аристократ сред предците си. Виж, да си пра-правнучка на пират, при това на добър пират, е друга работа.
— Добър — тоест, добросърдечен?
— Тоест, преуспял — поправи го Джени с лукава усмивка. — Бил почти на шейсет, когато се оттеглил в Ню Орлийнс. Баба ми живее в къщата, която построил там.
— С пари, заграбени от злочести търговци — довърши той, усмихнат.
— В морето властва беззаконие — вдигна рамене тя. — Залагаш и опитваш късмета си. Може да спечелиш. — Сега и Джени се усмихна. — А може и да се простиш с главата си.
— Май е по-добре да ти намерим място без излаз на море. — Грант подръпна леко кичура коса и я привлече към себе си.
Тя опря длан на гърдите му, за да запази равновесие. Устните му бяха така съблазнителни, докато се приближаваха до нейните. Джени знаеше, че по-разумно би било да им се противопостави, ала се повдигна на пръсти и ги посрещна.
Устните му едва се притиснаха към нейните, сякаш той не беше сигурен в движенията си, сякаш не знаеше колко далеч да си позволи да отиде този път. Би могъл да я притегли в обятията си; само една нейна въздишка би го накарала да долепи тялото си до нейното. Ала те запазиха съвсем късото и съвсем осезаемо разстояние помежду им като преграда.
Разделиха се.