Тя въздъхна, вслушана по скоро в тона на му, отколкото в смисъла на думите. Песента на щурците се засили Джени се унесе… Сънищата понякога не са нищо повече от далечни спомени.
— Джени, трябваше да дойдеш! — Оживена и развълнувана, Анджела седеше на предната седалка до нея и се смееше, докато Джени си проправяше път през натовареното движение в центъра на Ню Орлийнс. Улиците бяха мокри от студения февруарски дъжд, но нищо не можеше да помрачи настроението на Анджела. Тя грееше като пролетно слънце.
— По-добре да бях там, отколкото да мръзна в Йорк — забеляза Джени.
— Не можеш да мръзнеш под светлината на прожекторите — отвърна Анджела и се намести по-близо до сестра си.
— Да се обзаложим ли?
— Ти не би пропуснала тази изложба и за десет партита.
Вярно беше, осъзна Джени с усмивка.
— Разкажи ми как мина.
— Страхотно! Толкова врява и музика. Не можеше да се размине човек. Следващия път, когато братовчедът Франк прави купон на яхтата, непременно трябва да дойдеш!
Джени се подсмихна.
— Май не сте почувствали особено липсата ми там.
Звънливият смях на Анджела бе неустоим.
— Напротив, дотегна ми да отговарям на въпроси за талантливата си сестра.
Джени изсумтя и натисна спирачките преди светофара. Отвъд движещите се чистачки виждаше размитата червена светлина.
— Използват ги като повод да те заговорят.
— Впрочем, има един — Анджела се умълча. Джени извърна глава към нея. Колко е красива, помисли си. Злато със сметана и очи, поразително искрящи и живи.
— Един?
— О, Джени… — Руменина се разля по страните и — Страхотен е. Не успях да сглобя и едно свързано изречение, щом ме заговори.
— Ти?
— Аз! — Анджела се засмя отново. — Сякаш главата ми бе напълно празна. А сега… Виждаме се от една седмица. Мисля, че — ще повярваш ли? — че открих мъжа на мечтите си!
— Още на първата седмица? — запита сестра й.
— На петата секунда. О, Джени, не бъди благоразумна. Влюбена съм. Трябва да ви запозная.
Джени превключи на първа скорост, изчаквайки светофара.
— Имам ли право на преценка?
Анджела прихна и разтърси златистата си коса. Отсреща светна зелено.
— Щастлива съм, Джени. Толкова съм щастлива!
Смехът й бе последното, което Джени чу преди писъка на спирачките. Видя колата, която се хлъзгаше през кръстовището право към тях. В съня й тя винаги се носеше бавно като в каданс, секунда подир секунда, все по близо и по-близо. Изпод гумите плискаше вода и като че ли застиваше във въздуха.
Джени нямаше време да си поеме дъх, да реагира, да предотврати сблъсъка, трясъка от удар на метал в метал, взрива от ослепителни светлини. Ужас. Болка. И мрак.
— Не! — Тя вдигна глава рязко, вцепенена от уплаха. Силни ръце я прегръщаха, закриляха я. Щурчета ли чуваше? Откъде се взеха? Светлината… Колата. Анджела.
Джени се вторачи в заливчето, задъхана. Грант шепнеше нежно в ухото й.
— Извинявай… — Тя се изправи и нервно вдигна ръце към косата си. — Явно съм задрямала. Не ставам за компания. Трябваше да ме побутнеш или да ме сръчкаш в ребрата…
— Джени. — Той се надигна и хвана ръката й. — Престани. — Джени се пречупи. Грант не бе очаквал такова пълно покорство и не знаеше как да постъпи. — Недей. — Погали косата й. Тя се притисна към него. — Джени, не плачи. Няма страшно.
— Господи, не беше се случвало от седмици — изхлипа. Скръбта отново я налегна и тя сгуши глава на гърдите му. — Отначало, непосредствено след катастрофата, ставаше всеки път, щом затворех очи.
— Хайде… — Той целуна косата й. — Седни.
— Не мога, трябва да се пораздвижа. — Джени обви ръце около него, сякаш набираше сили. — Може ли да се разходим?
— Разбира се. — Грант отвори вратата на верандата. Известно време мълчаха, вървейки прегърнати по брега на залива. Ала той знаеше, че тя имаше нужда да бъде изслушана.
— Джени, говори ми.
— Спомних си катастрофата. — Гласът й бе по-спокоен. — В някои сънища моментално отклонявах колата, избягвах сблъсъка и всичко беше различно. После се събуждах и всичко си беше по старому.
— Това е естествена реакция — увери я Грант, макар при мисълта, че я терзаеха кошмари, да му призля. — Ще отшуми.
— Знам. Вече отминава. Но когато се случи, всичко е толкова ясно. Виждам вадите дъждовна вода по стъклото миг преди да ги отнесат чистачките, виждам локвите край бордюра. А гласът па Анджела звучи така живо… Беше толкова красива, Грант, не само външно — цялото й същество. Беше сладка като момиченце. Говореше ми за някакво парти, където се запознала с един мъж и се влюбила в него. Тя просто сияеше. Последните й думи бяха за това, колко е щастлива. После аз я убих.