Беше й приятел в детството, подкрепа в тревожните години на юношеството. Беше взискателно като любовник и също тъй алчно за страстта й. А сега тя изпитваше страст, вибрираща, физическа страст, която я тласкаше напред. Мигът бе настъпил и електричеството във въздуха засилваше усещането за неотложност.
Сега, повеляваше то. Времето за сливане, с душа, сърце и ум, бе сега. Сега или никога. Облаците препускаха към нея. Джени се зарече да ги изпревари.
С изстинала в очакване кожа и гореща кръв Грант излезе от фара. Като вълк той бе надушил нещо във въздуха и бе тръгнал по следите му. Нещо го носеше, подтикваше го да търси, да намери. Рече си, че сигурно ще да е наближаващата буря или недостигът на сън. Но съзнаваше, че това бяха само малки частици от общата картина. Нещо се готвеше да се случи, не само в раздразненото небе.
Беше гладен, без да му се яде, недоволен по неясни причини. Бяха го хванали дяволите. Безразсъдно се мята между стените на ателието, докато инстинктът му не го подгони да дири вятъра и морето. И Джени.
Знаеше, че тя ще е там, макар да се бе убедил, че бе затворил ума си за нея. Ала щом я съгледа, остана като сразен, така, както небето на север бе сразено от първата сребърна светкавица.
Никога не беше я виждал така — отметнала назад глава, отдадена на работата си, със светещи зелени очи. В нея имаше нещо диво, което не се дължеше само на вихъра, развяващ косите и тънката й блузка. Силната й ръка насочваше четката тъй плавно и същевременно тъй решително. Би могла да бъде кралица, оглеждаща отвисоко владенията си. Би могла да бъде жена, очакваща любовника си. Кръвта забушува във вените му. Реши, че Джени беше и двете.
Къде бе жената, плакала в прегръдките му едва часове по-рано? Къде бяха крехкостта и беззащитността, които го бяха изплашили? Беше й предложил всичката утеха, която можеше да даде, въпреки че знаеше малко за успокояването на просълзени жени. Разказа й неща, които не бе споменавал петнайсет години, понеже тя имаше нужда да ги чуе и Грант, непонятно защо, трябваше да изрече. И я остави, защото почувства, че го тегли към нещо непознато и неизбежно.
Сега Джени изглеждаше неуязвима, величествена. Беше жена, на която ни един мъж не би устоял. Можеше да избира и да отхвърля любовници с едно движение на ръката. Той не изпитваше страх, а възбуда от предизвикателството и желание — толкова огромно, че имаше опасност да го погълне цял.
Тя спря да рисува, щом удари гръм, и погледна небето като в транс. Грант чу смеха й, негодувайки срещу новия прилив на желание.
Коя, пресвети Боже, беше тя? И защо не можеше да се откъсне от нея?
Вълнението, което я бе окриляло, докато рисуваше картината, не бързаше да отмине. Завършена е, помисли Джени тържествуващо. И все пак, нещо оставаше. Страстта й не бе задоволена от изкуството. Още гореше в нея, буйна, очакваща.
Тогава тя го видя, на фона на морето и бурята. Вятърът задуха по-свирепо. Кръвта й кипна. Един вечен миг, двамата само се гледаха, докато мълниите приближаваха на небосклона.
Джени пренебрегна тръпката, приканваща я да премахне разстоянието помежду им, и върна поглед към платното. Каза си, че само то я зовеше. Само то й бе необходимо.
Грант я наблюдаваше как прибира четките и боите си. Някак царствено, високомерно му бе обърнала гръб. Но с нищо не можеше да потуши пожара, който избухна, щом очите им се срещнаха. Земята под краката му се разтърси от поредния тътен. Той се приближи към нея.
Облаци се търкулнаха пред слънцето, небето притъмня. Въздухът беше тъй зареден, че по кожата можеха да се усетят искри. Джени събра принадлежностите си със сигурна ръка. Тази сутрин беше победила бурята. Можеше да надвие всичко.
— Дженвиев… — Тя вече не бе Джени. Грант бе видял сладката Джени да се превива от смях в двора на църквата. Също Джени се бе държала за него, обляна в сълзи. Смехът на тази жена обаче би бил тих и прелъстителен, а сълзи нямаше да има. Която е да беше, той беше безвъзвратно привлечен към нея.
— Грант… — Тя затвори капака на кутията с боите. — Излязъл си по-рано.
— Ти завърши картината.
— Да. — Вятърът играеше лудо в косата му и макар лицето му да бе неподвижно, очите му изглеждаха тъмни и неспокойни. Джени съзнаваше, че чувствата им си прилягаха като двете страни на монета. — Свърших.
— И сега ще си отидеш. — Той съгледа триумфа на лицето й и непредсказуемите зелени пламъчета в очите й.