Тогава я съгледа. Премигна, за да изстиска дъждовните капки от очите си и да се увери. Светлина! Да, там, в далечината, нещо светеше, а това означаваше подслон, топлина, компания! Джени закрачи решително.
Трябваше да измине поне още километър и половина, а бурята и пътят се влошиха. Мълнии разцепваха небето и хвърляха страховит лилав отблясък, след което всичко потъваше в още по-дълбок мрак, Джени се движеше бавно с вперен в земята поглед, за да не се спъне. Бе трудно да повярва, че някога пак ще бъде суха и на топло, но ясната неподвижна светлинка отпред и вдъхваше кураж.
Чуваше как наблизо свирепи вълни се разбиваха на пяна в скали и шисти. С всяка светкавица виждаше къдравите им бели гребени. Дъждът миришеше на море, на разярено, заканващо се море. Ала Джени не биваше да се плаши. Поддадеше ли се на страха, щеше да побегне и тогава щеше да се озове я в някой ров, я в бездната отвъд някоя скала.
Натрапчивото чувство, че изобщо не бе там, където трябваше, я ужасяваше. Щеше да се строполи на пътя и да заплаче, ако не бе тази светлинка, вещаеща спасение.
Скоро тя успя да различи очертанията на постройка зад дъждовната завеса и едва не се засмя с глас от облекчение. Беше фар — едно от онези здрави съоръжения, които показваха, че човекът бе съхранил известна доза алтруизъм. Пътеводната светлина обаче не струеше от прожектора на кулата, а от прозорец под него. Без много да умува, Джени ускори ход. Стопанинът сигурно щеше да е някой съсухрен дядо, стар моряк. Щеше да държи бутилка ром в ръка и да говори с кратки, накъсани изречения. Обаче това нямаше значение. Какъвто и да бе, тя вече го благославяше мислено.
Къщата бе огромна. Сякаш обещаваше закрила и безопасност за всеки залутал се в нощта несретник. Изглеждаше чисто бяла под играещото кръгче на фенера. Осветеният прозорец бе на третия етаж.
Джени откри врата от масивно дърво и почука, но яростната буря заглуши тропота. Вече на ръба на истерията, тя заудря с юмруци. Само това оставаше — да не я чуят сега, когато бе толкова близо до целта. Собственикът е вътре, помисли си Джени, и сигурно дялка корабчета и си свири с уста.
Тя се облегна на вратата, притисна лице към мокрото дърво и заблъска отчаяно. Когато внезапно вратата се отвори. Джени полетя навътре заедно с нея. Нечии силни ръце я сграбчиха за раменете и я подпряха.
— Слава Богу! — възкликна тя. — Уплаших се, че няма да ме чуете. — Отметна мократа коса от лицето и вдигна поглед към спасителя си.
Не беше никак стар, още по-малко съсухрен. Беше млад, строен и мускулест. Загорялото му лице бе слабо и ъгловато и й напомняше дръзката физиономия на някой мореплавател от бранша на прапрадядо й. Косата му бе тъмна и гъста като нейната и изглеждаше нехайно разрошена, сякаш развяна от морски вятър Устните му бяха плътни и безсрамно чувствени. Правият му нос придаваше лека аристократична изтънченост на инак грубоватите му черти. Очи с наситен кафяв цвят я гледаха изпод тъмни вежди, не гледаха никак приветливо, реши Джени, нито дори любопитно. Гледаха с явно раздразнение
— Как, по дяволите, се озова тук?
Не бе особено гостоприемен.
— Вървейки — отвърна тя просто, все още зашеметена от скитането в проливния дъжд.
— В тоя порой? От къде?
— От около три километра оттук, на шосето. Загазих с колата. — Джени затрепери, дали от студ, дали от превъзбуда. Все още не бе се съвзела достатъчно, за да му нареди да я освободи от хватката си.
— Къде си тръгнала в такава нощ?
— Аз… Ще наемам вилата на госпожа Лорънс. Двигателят ми изгасна насред пътя и тръгнах пеш, ала в тъмното май съм подминала завоя. Видях светлината ви и… — Тя пое тежко въздух и усети как краката й се подкосяват. — Може ли да седна?
Той я изгледа втренчено, изръмжа нещо и я побутна към дивана. Джени потъна в меките възглавница, отпусни глава назад и се опита да събере мислите си.
Какво да правя тази сега, зачуди се Грант, смръщи вежди. Бе толкова изтощена, сякаш всеки момент щеше да се катурне на една страна върху дивана. Чупливата коса, сплъстена от дъжда, обрамчваше лицето й. Чертите й не бяха меки, а издължени и леко строги, с изисканата прелест на средновековна благородничка. Някоя келтска принцеса с гъвкава атлетична фигура, която той забеляза под прилепналите дрехи.
Колкото и привлекателни да бяха лицето и тялото й, нищо не го порази така, както очите й — морско-зелени, огромни и леко извити нагоре крайчетата. За миг я оприличи на някакво митично създание от морските дълбини, изхвърлено ни брега. Напевната й южняшка реч му звучеше почти като чужд език в сравнение с откъслечния ритмичен говор на местните жители. Когато му се усмихна, той мислено се прокле, задето бе отворил вратата.