Положил устни върху пулсиращата вдлъбнатинка на шията й, той потъна в нея с някакво яростно боготворене, което сам не разбираше. Когато тя настръхна и извика. Грант изтръпна и се помъчи да се овладее, като недоумяваше. Миг по-късно Джени го обви, привличайки го в сатенената топлина на тялото си.
Без дъх, зашеметен, той лежеше с лице, заровено в косата й. Дъждът продължаваше да се излива, но чак сега Грант забеляза, че вече бе загубил предишната си сила. Бурята бе отминала, беше се самоизразходвала като всяка страст. Той усети туптенето на сърцето й под себе си и треперенето й. Стисна очи и се напрегна да събере силите си и да проясни ума си.
— Боже мой — издума с пресипнал глас. Извинението не идваше, струваше му се повече от безполезно. — Защо не ме предупреди? — прошепна Грант и се отпусна по гръб на тревата до нея — Джени, защо не ми каза?
Тя лежеше със затворени очи и дъждът падаше върху ресниците й, върху лицето й и тръпнещото тяло. Така ли трябваше да бъде? Трябваше ли да се чувства тъй капнала и омаломощена, докато кожата й бе наелектризирана навсякъде, където той я бе докосвал? Трябваше ли да се чувства така, сякаш всяка нейна ключалка бе разбита? От него или от самата нея, нямаше значение. Интимната й граница бе разрушена, както и необходимостта от нея. Все пак, щом чу въпроса — или може би упрека — Джени усети болка, по-остра от загубата на невинността си. Не отговори.
— Джени, ти ме накара да мисля, че…
— Че какво? — Тя отвори очи. Облаците още бяха тъмни, обаче светкавици нямаше.
Грант се прокле и зарови пръсти в косата си.
— Джени, трябваше да ми кажеш, че не си била с мъж преди. — И как бе възможно, чудеше се той, да не бе позволила никой мъж да я докосне преди него? Да бъде той първият… Единственият?
— Защо? — попита Джени хладно. Искаше Грант да си отиде или тя самата да има сили да си тръгне. — Моя работа си беше.
Той се надвеси над нея. Очите му бяха тъмни и гневни, ала когато Джени понечи да се отмести, Грант я задържа.
— Аз не съм много нежен — промълви, — обаче бих събрал всичката си нежност и бих се опитал да намеря още, за теб. — Тя го гледаше смълчана и той приведе чело към нейното. — Джени…
Всичките й съмнения и страхове се разсеяха при тази прошепната думичка.
— Тогава не търсех нежност — рече тихо и обхвана лицето му с длани. — Но сега… — Тя се усмихна и видя как очите му засияха. Грант я докосна с устни лекичко. Бе по скоро въздишка, отколкото целувка. Той се изправи и я вдигна на ръце. Джени се засмя от усещането на безтегловност. — Какво си намислил сега?
— Да те занеса горе, да те стопля, да те изсуша и да те любя пак, не задължително в тази последователност.
Тя обгърна врата му.
— Идеите ти почват да ми харесват. Ами дрехите?
— По-късно ще се погрижим за каквото е останало от тях. — Грант бутна вратата на фара. — Доста време няма да са ни нужни.
— Идеите ти определено ми харесват. — Джени притисна устни към шията му. — Сериозно ли смяташ да ме носиш догоре?
— Да.
Тя погледни витата стълба.
— Искам само да спомена, че не би било много романтично, ако се спънеш и ме изпуснеш.
— Сееш съмнения относно мъжествеността ми?
— Относно умението ти да пазиш равновесие — отвърна Джени, когато се заиздигаха нагоре. Влажната й кожа изстина и тя потрепна. — Представяш ли си как ще изглеждат разхвърляните ни дрехи, ако мине някой?
— Сигурно ще изглеждат поразително като онова, което са — предположи той. — Би трябвало да държат минаващия на разстояние. Как не се досетих за това по-рано. Много по-ефикасно е от табела за зло куче.
Джени въздъхна, донякъде от облекчение, щом изкачиха стълбата.
— Ти си безнадежден случай. Всеки би те взел за Кларк Кент.
Грант се спря пред вратата на банята.
— Моля?
— Ами като Кларк Кент, криещ истинската си самоличност. Макар че ти изобщо не си хрисим и благ като него — подхвърли тя и се заигра с мокра къдрица над ухото му. — Превърнал си този фар в някаква крепост на уединението.
Той продължаваше да я гледа втренчено.
— Как си казва земната майка на Кларк Кент?
— Изпитваш ли ме?
— Знаеш ли?
Джени повдигна вежди, изненадана от сериозното му изражение.
— Марта.
— Брей — възкликна Грант впечатлен и я целуна набързо. Целувката му беше озадачаващо приятелска и шеговита, като се вземеше предвид, че бяха голи и един до друг. — Не преставаш да ме учудваш, Дженвиев. Мисля, че съм луд по теб.
Непринудените му думи отидоха право в сърцето й и го накараха да подскочи.
— Защото знам първото име на жената, осиновила Супермен?