Какво те движи, Грант, зачуди се Джени и се поддаде на желанието да си поиграе с косата му. Кое те прави толкова краен и саможив? И защо толкова искам да разбера и да споделя тайните ти?
Тя деликатно и внимателно очерта линията на челюстта му с върха на показалеца си. Силни черти, помисли си, почти студени. И все пак отвреме-навреме чувствителност и хумор проблясваха в очите му. След това студенината изчезваше и оставаше само силата.
Той без съмнение бе нелюбезен и арогантен и предпочиташе да бъде сам. И Джени го обичаше — въпреки това, може би и заради това. Нежността, която й даде, я бе накарала да си го признае и да го приеме сега, ала то бе ясно още отдавна.
Тя копнееше да му го каже, да изрече тези простички, красиви думи. Беше му отдала тялото си, невинността си и доверието си. Сега искаше да сподели чувствата си. Вярваше, че любовта трябва да бъде дарявана свободно и безусловно. Въпреки това Джени го познаваше достатъчно, за да разбира, че Грант трябваше да направи първата стъпка. Характерът му го изискваше. Друг мъж би могъл да бъде поласкан и дори облекчен, ако жената прямо изказваше обичта си. Но Грант би се почувствал притиснат до стената.
Тя лежеше кротко, наблюдаваше го и се чудеше дали жена не бе виновна за усамотението му. Беше сигурна, че причината толкова да се старае да бъде неприкосновен е била мъка или обезверяване. В него имаше доброта, която той криеше, талант, който изглежда не използваше, и топлота, която заключваше някъде дълбоко в себе си. Защо? Джени въздъхна и отмести косата от челото му. Надяваше се да намери търпение да дочака Грант сам да сподели тайните си.
Щастлива, тя се сгуши в него и измърка името му. Той откликна с непонятно мърморене, обърна се по корем и зарови глава във възглавницата. Тази маневра й струва още няколко сантиметра от леглото.
— Ей! — засмя се Джени и го побутна по рамото. — Мръдни малко.
Никакъв отговор.
Страшно си романтичен, помисли тя скептично, целуна непомръдващото рамо и се измъкна от леглото. Грант тутакси се възползва от освободеното пространство.
Единак, помисли Джени, като го гледаше изпънат между четирите краища на матрака върху усуканите чаршафи. Не бе свикнал да прави място за никого. Тя прекоси коридора и влезе в банята.
Шуртенето на водата го събуди. Умът му бе размътен. Той лежеше неподвижно и сънливо пресмяташе колко усилия се изискваха, за да си отвори очите. Имаше вродения навик да отлага момента на ставането до последно.
С лице, забито във възглавницата, долавяше уханието на Джени. В съзнанието му изплуваха знойни, макар и не окончателно завършени, образи. Меки, мъгляви картини, които едновременно възбуждаха и успокояваха.
В просъница Грант промени позата си дотолкова, та да установи, че бе сам в леглото. Топлината й все още се задържаше по чаршафите и върху кожата му. Той се потопи в нея, без да е сигурен защо му бе тъй приятно и уютно, ала и без да търси отговор.
Спомни си как се беше чувствал с нея, вкуса й, начина, по който пулсът й прескачаше под пръстите му. Имаше ли друга жена, която да бе желал толкова силно? Друга, която да го накара да се чувства така удобно в един момент и да го подлуди от страст в следващия? Колко се бе доближил до границата между желанието и нуждата и дали вече не бе я прекрачил?
С тези въпроси Грант не можеше да се справи — не и докато умът му бе замъглен от сън и от Джени. Трябваше да се отърси от първото и да се държи настрана от второто, за да намери отговори.
Замаян, той седна и разтърка очи. Тя се върна в спалнята. С кърпа, увита около косата, и с халата на Грант, хлабаво вързан отпред, Джени приседна на леглото. Сплете ръце на тила му, наведе се и го целуна. Миришеше на неговия сапун и неговия шампоан, което направи целувката поразяващо интимна. Докато това ясно проникваше в съзнанието му, тя се изправи и му се усмихна.
— Буден ли си?
— Почти. — Понеже искаше да вижда косата й, той дръпна кърпата от главата й и я пусна на пода. — Отдавна ли стана?
— Откакто ме избута от леглото — засмя се Джени, щом Грант събра вежди. — Не преувеличавам особено. Искаш ли кафе?
— Да. — Той се надигна, хвана ръката й и я задържа, докато усмивката й стана озадачена. Какво щеше да й каже? Какво искаше да разкрие — и на нея, и на себе си? Не бе сигурен в нищо, освен че каквото и да ставаше с него, вече не можеше да бъде спряно.
— Грант?
— Веднага слизам — смотолеви той. Чувстваше се глупаво. — Този път аз ще приготвя закуската.
— Добре. — Тя се поколеба. Като че ли изчакваше да види дали Грант щеше да каже каквото бе възнамерявал да каже. След това го остави сам.