— Справи се геройски. — Дениъл захапа пурата си. — Аз, разбира се, така си и знаех. Майка й се притесняваше. Жени.
Не спомена, че той самият бе настоял да наемат самолет веднага щом бе разбрал, че Серина ражда. Нито това, че не бе могъл да си намери място в чакалнята и бе крачил напред-назад като пощурял, докато жена му Ана спокойно довършваше бродерията на бебешко одеялце.
— Джъстин беше при нея през цялото време. — Грант долови капка негодувание, което му подсказа, че болничният персонал явно бе възпрепятствал опита на големия Макгрегър да влезе в родилното отделение. И навярно доста се бе озорил.
— Шелби видя ли вече племенника си?
— Караха медения си месец по време на раждането — отвърна Дениъл с хриптяща въздишка. Беше му трудно да разбере защо синът му и снаха му не бяха отменили пътешествието си, за да присъстват на събитието. — Но сега пък ни гостуват с Алън. За това се обаждам. Искаме да дойдеш, момче. Цялото семейство пристига. Новото бебе също. Ана настоява пак да събере децата край себе си. Нали знаеш какви са жените.
Грант знаеше какъв бе Дениъл. Той се подсмихна.
— Да, предполагам, че майките имат нужда все да се суетят около някого.
— Именно. Особено сега, с началото на ново поколение, е още по-зле. — Дениъл хвърли предпазлив поглед към вратата. Не се знаеше дали не слуша някой. — И така, значи идваш в петък вечер.
Грант обмисли програмата си и набързо пресметна няколко дати наум. Копнееше да види сестра си, а и Макгрегърови. Повече от всичко искаше да заведе Джени при хората, които, непонятно защо, смяташе за свое семейство.
— Мога да дойда за два-три дни, Дениъл, обаче бих искал да доведа някого.
— Някого ли? — Дениъл наостри уши. Той се наведе над бюрото с димящата пура в ръка. — И кой ще е този някой?
Хрускайки парченце чипс, Грант позна тона.
— Някой, който в момента рисува в Ню Инглънд, по-точно в Уинди Пойнт. Мисля, че би се заинтересувала от къщата ти.
Заинтересувала, отбеляза Дениъл с доволна усмивка. Това, че вече бе уредил децата си, не означаваше, че бе длъжен да зареже хобито си да сватосва. В това отношение младите имаха нужда да бъдат напътствани — или побутвани. Грант, макар и да бе Кембъл, беше роднина…
— Художничка, значи… Интересно. Винаги ще се намери място за още един човек, синко. Доведи я. Художничка — повтори той и тръсна пепелта от пурата. — Млада и хубава, без съмнение…
— Всъщност тя е почти на седемдесет — отвърна Грант непринудено и кръстоса глезени, като се опря на стената. — Малко трътлеста и прилича на жаба. Творбите й са безсмъртни, с потресаващ емоционален заряд и сякаш триизмерни. Луд съм по нея. — Той замлъкна, представяйки си как широкото лице на Дениъл става виненочервено. — Истинските чувства са над такива неща като възрастта и физическата красота, не мислиш ли?
Дениъл се задави, след това си възвърна гласа. Момчето се нуждаеше от помощ. От спешна помощ.
— Ела по-рано в петък, синко. Ще ни трябва време да си поговорим. — Той се втренчи в рафтовете с книги на отсрещната стена. — На седемдесет ли каза?
— Почти. Обаче истинската чувственост няма възраст. Ами че едва миналата нощ ние…
— Не, не ми казвай — прекъсна го Дениъл бързо. — Ще си поговорим надълго и нашироко, когато пристигнеш. Един дълъг разговор. Шелби познава ли… Не, няма значение — отказа се той. — Петък — заяви по-решително. — Ще се разберем в петък.
— Ще дойдем. — Грант затвори телефона и се запревива от смях. Това трябваше да държи стареца на тръни до петък. Все още усмихнат, той се запъти към стълбите. Щеше да работи до залез слънце, докато дойде Джени.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Никога не бяха я склонявали да направи нещо толкова бързо. Преди да се усети, Джени се бе съгласила да събере боите, четките, куфар с дрехи и да отлети да прекара един уикенд с хора, които не познаваше.
Една от причините, осъзна тя, когато най сетне имаше време да помисли, беше, че Грант бе много въодушевен. За малко повече от седмица го беше опознала достатъчно и знаеше, че той рядко изпитваше симпатия към някого дотам, че да му отдели време и да излезе от усамотението си. Съгласи се най-вече, защото искаше да бъде с него и понеже се зарази от настроението му. И накрая, понеже искаше да го види при различни обстоятелства — да общува с хора, далеч от откъснатото си парче земя.
Щеше да се запознае със сестра му. Това, че Грант имаше сестра, бе изненада. Макар да си признаваше, че беше нелепо, Джени си го бе представяла някак изникнал в света като възрастен, сам и готов да брани територията и самотата си.