Сега се запита за детството му. Какво му бе въздействало? Какво бе направило от него мъжа, когото тя познаваше? Дали е бил от богато, или бедно семейство? Общителен или затворен? Дали е бил щастлив, обичан, пренебрегван? Той рядко говореше за семейството си, за миналото… А и за настоящето.
Странно беше, но именно защото отговорите бяха толкова важни, Джени не можеше да зададе въпросите. Разбираше, че трябва да изчака Грант сам да й се довери, като доказателство за любовта, която бе казал, че изпитва. Всъщност „доказателство“ не бе точната дума. Тя знаеше, че той я обича, ала искаше печат, гаранция. За нея любовта и доверието вървяха заедно, едното без другото бе само празна дума. Джени не вярваше в тайни.
От детството си до смъртта на Анджела, тя бе имала с кого да споделя всичко — всички свои съмнения, колебания, надежди, мечти. Когато загуби сестра си, загуби и част от себе си. Едва сега бе започнала отново да усеща тази част. Беше напълно естествено да отдаде вярата и нежността си на Грант. Когато Джени обичаше, обичта й нямаше предел.
Освен радостта, тя чувстваше и притъпена болка от това, че той все още не бе се отворил за нея. Докато го направеше, Джени нямаше да вижда бъдеще с него отвъд настоящия момент. Принуди се да го приеме, тъй като мисълта и за един миг без него беше непоносима.
Грант караше по криволичещия планински път към имението на Макгрегърови. Той зърна профила на Джени, умисленото й изражение, замечтания и недотам весел поглед.
— За какво мислиш?
Тя се извърна към него и в усмивката й, сянката на тъга изчезна.
— За това, че те обичам.
Беше толкова просто. Коленете му омекнаха. Той изпита нужда да я докосне и спря колата встрани от пътя. Когато взе лицето й в ръце, Джени спусна ресници в очакване на целувката.
Бавно, с благоговение, Грант докосна с устни страните й, първо едната, сетне другата. От редките му изблици на нежност неизменно й прималяваше. За каквото й да я помолеше в този момент, щеше да му даде без колебание. Ласката на миглите му върху лицето й я задържаше до него по-здраво от вериги.
Името й прозвуча като въздишка, докато той обсипваше с целувки затворените й очи. От трепета й главата му забуча. Каква беше тази магия? Блещукаше в един миг, пулсираше в следващия. Дали само си въобразяваше, или Джени в действителност бе живяла дълго време в мечтите му, изчаквайки момента да излезе наяве и да го пороби? Дали заради крехкостта, или силата й бе готов да убие, дори умре за нея? Имаше ли значение?
Грант съзнаваше, че би трябвало да има. Когато един мъж биваше завлечен твърде надълбоко — от жена, идеал или цел — той ставаше уязвим. Тогава инстинктът за самосъхранение отстъпваше на заден план. Грант знаеше, че това се бе случило с баща му.
Но сега единственото, което възприемаше, бе, че тя беше тъй мека, тъй всеотдайна. Негова.
Той докосна устните си до нейните. Джени наклони глава назад и прие целувката. Той я хвана по-здраво. Пръстите й се вплетоха в косата му, докато устните му се впиваха в нейните, повече жадни, отколкото покорни. Замаяна, тя помисли, че с всяко докосване Грант разпалваше страстта й по-силно и по-силно, докато накрая щеше да я взриви само с поглед.
— Искам те… — Думите се изтръгнаха от устата й в неговата. Той я сграбчи в неистова прегръдка. Устата му превземаше, хапеше, смучеше нейната, докато и двамата останаха без дъх. Грант изстена и зарови лице в косите й, мъчейки се да възвърне разсъдъка си.
— Господи, след минута ще забравя, че се намираме на шосе, и то по светло.
Джени прокара пръсти зад врата му.
— Аз вече забравих.
Той три пъти пое дълбоко въздух и вдигна глава.
— Внимавай — предупреди я. — Много по-трудно е да се държа прилично, отколкото да върша това което е част от човешката природа и което ми идва отвътре. В момента ми се струва напълно естествено да те замъкна на задната седалка, да ти съдера дрехите и да те любя, докато видиш звезди посред бял ден.
Възбудата се разля по цялото й тяло. Тя се наклони към него така, че устните им почти се докосваха.
— Човек не бива да се противопоставя на природата си.
— Джени — Грант вече почти усещаше как тялото й се затопля и се разтапя под неговото. Уханието й контрастираше със светлината и шепнеше за нощ. Тя плъзна длани по гърдите му и усети биенето на сърцето му. Очите й бяха замъглени и все пак излъчваха сила. Той не можеше да отклони поглед от тях. Чувстваше се като пленник, ликуваш под тежестта на оковите.