Тъкмо когато щеше да се поддаде на изкушението, шумът на приближаваща кола го накара да изругае и да се обърне. Джени погледна през рамо и видя мерцедес, който се закова до тях. Човекът зад волана беше в сянка, така че тя остана само с впечатлението за тъмен тен и волеви черти, докато шофьорът спусна стъклото.
Буйна червена грива обрамчваше ъгловато лице. Жената провеси ръка от прозореца и се усмихна хитро.
— Вие да не сте се загубили?
Грант я изгледа с присвити очи и смая Джени, като протегна ръка и стисна с два пръста носа на жената.
— Пръждосвай се!
— Някои хора просто не заслужават да им се помогне — отвърна тя, вирна надменно глава и се скри в колата. Мерцедесът избръмча тихо и се скри зад завоя.
— Грант! — Джени не можеше да повярва на очите си. — Дори за теб това беше невероятно грубо.
— Не мога да трая хора, които се бъркат навсякъде — отвърна той и запали мотора.
Тя потъна в седалката.
— Пролича си. Започвам да мисля за чудо това, че не ми тръшна вратата под носа в онази първа нощ.
— Беше в момент на слабост.
Джени го изгледа косо, после се предаде.
— Близо ли сме вече? Добре ще е да ми изброиш състава и да ми опишеш всеки с две думи, за да имам понятие, с кого… — Тя замлъкна. — Боже мой!
Бе невероятно, невъзможно. Разкошно. Хладно-сива под последните лъчи на слънцето, пред погледа й се изправяше приказната крепост, в която всяко момиченце с копнеж би си представяло, че е затворено. И че очаква доблестен рицар да го измъкне иззад високите стени на кулата. Беше чудо, че крепостта съществуваше в този век на ракети и хаос.
Постройката изпъкваше и се простираше или поточно се издигаше величествено върху скала. По стените нямаше бръшлян. Какъв бръшлян би се осмелил да плъзне тук? Обаче имаше цветя — диви рози, цъфвали къпинови храсти — пищни цветове, които упорито мълвяха за лято, докато близките дървета вече бяха докоснати от първия дъх на есента.
Джени не просто искаше да го нарисува. Трябваше да го нарисува. Бе също тъй наложително, както дишането.
— Така си и знаех — подметна Грант.
Зашеметена, тя продължаваше да гледа крепостта.
— Какво?
— Все едно вече държиш четка в ръка.
— Де да беше така.
— Ако нарисуваш това тук дори с половината прозрение и сила, които вложи в пейзажа с фара и скалите, ще сътвориш великолепна картина.
Джени го погледна объркана.
— Но аз… Стори ми се, че ти не го хареса.
Той изсумтя, докато вземаше последния завой.
— Не ставай смешна!
Никога не му бе идвало на ум, че тя можеше да има нужда да й се вдъхва увереност. Познаваше собствените си възможности и гледаше нехайно на репутацията си на един от най-добрите в своя бранш. Мнението на околните малко го интересуваше, понеже знаеше способностите си. Бе решил, че Джени се чувства по същия начин.
Ако знаеше за агонията й преди всяка нейна изложба, би се смаял. Ако съзнаваше само колко болка й бе причинил с небрежната се оценка в деня, когато бе завършила картината, щеше да остане без думи.
Тя се намръщи съсредоточено.
— Значи ти е харесал?
— Кое?
— Пейзажът — рече Джени нетърпеливо. — Картината, която направих в предния ти двор.
Мислите им се разминаваха и Грант не долови неувереността в гласа й.
— Само защото не рисувам живопис — подзе той рязко, — не значи, че за да разпозная гениална работа, трябва да гледам с лупа.
Те се умълчаха, всеки несигурен в настроението на другия, както и в собственото си.
Щом беше харесал картината, негодуваше Джени, защо не беше го казал направо, вместо да я кара да му вади думите с ченгел от устата?
Грант се питаше дали тя смяташе сериозното изкуство за единствения достоен жанр. Какво би казала ако научеше, че той си изкарва хляба с рисуване на карикатури?
Смешки в картинки. Дали щеше да се разсмее, или да истеризира ако зърнеше неговата Вероника в „Ню Йорк Дейли“ след около две седмици?
Рязкото натискане на спирачките върна и двамата към настоящето. Грант спря пред главния вход.
— Почакай само да влезем вътре — подзе той, опитвайки да подхване предишния разговор. — Аз самият не можах да повярвам и на половината от онова, което видях.
— Изглежда всичко, което съм чела или чувала за Дениъл Макгрегър, е истина. — Джени слезе от колата с прикован към къщата поглед. — Напорист, ексцентричен мъж, който винаги постига своето. За личния му живот обаче не знам много. Жена му лекарка ли е?
— Хирург. Имат три деца и, както ще чуеш безброй пъти през този уикенд, един внук. Сестра ми се омъжи за големия му син, Алън.
— Алън Макгрегър… Той е…
— Сенаторът Макгрегър, а след някоя и друга година… — Грант повдигна рамене и не довърши.