Той като че ли бе спрял да диша, а само стенеше. Джени не забеляза как нейните въздишки на благодат се съединиха с неговите. Колко красиво изваян беше. Само за това можеше да мисли. Как хубаво бе, че Грант й принадлежеше. Тя беше гола. Не бе усетила кога той беше смъкнал халата й. Съзнаваше само, че ръцете му галеха раменете й, топли, сили, нетърпеливи, а после слязоха към гърдите й, сякаш в някакво екзалтирано преклонение.
Колко време бе изминало, те не знаеха. Не чуха как стенният часовник удари някъде в дълбините на къщата. Вече не скърцаха дъски. Навън чуруликаше птица, навярно славей. Отправяше протяжен любовен зов. Вятърът духна няколко облачета покрай луната. Грант и Джени не забелязваха нито един звук или движение извън широкото, меко легло.
Устните й, алчни и настойчиви, отново намериха неговите. Топъл дъх се сля с топът дъх, език срещна език. Умът се замъгли. Той прошепна в устата й пламенна молба. Ръцете му обхванаха бедрата й, сякаш пропадаше в бездна.
Джени се плъзна надолу и после извика от страхотната наслада. Тя изтръпна, изви се назад, щом достигна върха и изпадна в екстаз.
Грант се опита да запази капка разум, когато Джени се разтопи върху него, омаломощена. Ала беше късно. Животинското у него дереше и напираше да изскочи. Той по-скоро изръмжа, отколкото простена, просна я по гръб и проникна в нея, обезумял. Макар преди да се чувстваше изчерпана, тя възстанови силите си, изпълни се с него. Тялото й подивя, отвръщайки на мощта и на ритъма на Грант. Все по-високо и по-високо, по-бързо и по-бързо, горещо и неудържимо и тъмно. Те летяха от една висота към следващата, докато, заситени, рухнаха един връз друг.
Със сплетени тела, те заспаха под светлината на нощната лампа.
Беше един от онези редки, съвършени дни. Въздухът беше свеж, леко подухваше, а слънцето беше топло и ярко. Джени едва бе хапнала от закуската, сервирана за всекиго, когато станеше, докато Грант бе изял достатъчно и за двама им. Той се бе запилял някъде, споменавайки нещо за партия покер, и бе оставил Джени свободна да излезе със скицника си. Макар че, както се оказа, тя не прекара много време сама.
Търсеше изглед към предната страна на къщата — същата гледка, която се разкриваше от пътя. Независимо дали Дениъл я бе планирал или не, тя беше прекрасна.
Джени мина покрай бодливите розови храсти и се настани на тревата под един кестен. Известно време не се чуваше нищо освен чайки, земни птици и вълни. Тя започна скицата с груби, смели линии. После не се стърпя и взе да я изчиства и усъвършенства с щрихи и сенки. След около половин час забеляза движение с крайчеца на окото си. Шелби бе излязла от странична врата, докато Джени работеше над кулата, и вече бе преполовила разстоянието към нея.
— Здравей. Ще ти преча ли?
— Не. — Джени се усмихна и остави скицника в скута си. — Тук бих прекарала дни в рисуване.
— Великолепно е, нали? — С подвижна елегантност, която напомни на Джени за Грант, Шелби седна до нея. Разгледа скицата. — Това също — рече тя и също се замисли за Грант. Като малка се вбесяваше, че не може да достигне уменията му с молив или пастел. С годините завистта се бе превърнала в гордост. — С Грант имате много общи неща.
Доволна от думите. Джени погледна работата си.
— Той е талантлив, нали? Разбира се, виждала съм само един импровизиран шарж, обаче си личи. Чудя се… Защо ли не прави нищо с дарбата си?
Беше явно подпитване и двете го съзнаваха. То подсказа на Шелби, че Грант още не бе се доверил напълно на жената до нея. Жената, в която, Шелби бе убедена, той беше влюбен. Нетърпението се изправи срещу предаността й. Защо, по дяволите, той беше такъв инат? Ала предаността победи.
— Грант общо взето върши онова, което си пожелае. Отдавна ли го познаваш?
— Не, не чак толкова. Само от около две седмици. — Умислена, тя отскубна стрък трева и го завъртя между пръстите си. — Колата ми се развали насред буря, по пътя за фара. — Засмя се, спомнила си ясно начумерената му физиономия. — Грант не се зарадва особено, когато се появих на прага му.
— Искаш да кажеш, че е бил кисел, груб и невъзможен — допълни Шелби и отвърна на усмивката.
— Меко казано.
— Слава Богу, че на някои неща винаги може да се разчита. Той е луд по теб.
— Не знам кого това изуми повече, него или мен. Шелби… — Джени не искаше да любопитства, обаче вярваше, че трябва да узнае нещо, каквото и да било, което да й даде ключа към душата му. — Какъв беше той като малък?
Шелби погледна плаващите облаци.
— Винаги скиташе някъде сам. Понякога, когато се залепвах за него, ме търпеше. Винаги е харесвал хората, но гледа на тях от малко по-особен ъгъл. По своему. — Тя повдигна рамене.